Току-що загубихме войната в Афганистан и това не само не ни прави впечатление, но и няма да го запишем в историята си като поражение. Ако я бяхме спечелили заедно с нашите съюзници, нямаше да пропуснем да покажем национална гордост. Сега се снишаваме, защото очакваме неприятни последици. Например мигрантски натиск.
Стъписването от бързия обрат на събитията е толкова голямо, че малцина от лидерите на държавите, участвали в операциите на НАТО в Афганистан, са склонни да назовават фактите каквито са. Лидерът на германските християндемократи Армин Лашет реагира импулсивно ден след падането на Кабул, защото още не е станал канцлер и си позволява да изрича каквото е на езика му:
"Това е най-големият провал на НАТО от момента на основаването й"
Горчивата му констатация се отнася до цялата организация, включително и до България като неин лоялен член.
НАТО загуби тази война, след като за пръв и единствен път от своето създаване приложи страховития си чл. 5 от Северноатлантическия договор за колективна защита на която и да е нападната съюзна държава. Причина бе атентатът на джихадистката организация "Ал Кайда" на 11 септември 2001 г. срещу Съединените щати. В отговор набелязаната цел бе обезвреждането на международния тероризъм, чийто щаб в лицето на лидера на "Ал Кайда" Осама бин Ладен бе базиран в Афганистан под покровителството на талибанското правителство.
Позабравено е, че още на 13 септември 2001 г., т.е. два дни след атентата, правителството на Симеон Сакскобургготски изрази "готовността на България, въпреки че не е все още страна по Северноатлантическия договор, да прилага задълженията по член 5 от Договора и да предостави помощта, която може да бъде необходима съгласно изявлението на Северноатлантическия съвет от 12 септември 2001 г." Въпросното изявление се отнасяше до Ирак, а не до Афганистан, което бе фалшива писта за борба с тероризма, но две години по-късно НАТО оглави на 11 август 2003 г. сформираните с мандат на ООН Международни стабилизиращи сили в Афганистан (ИСАФ). Там новото натовско командване завари вече базираните от една година (от 16 февруари 2002 г.) български бойци, пратени да обслужват банно-перален комплекс в района на британския контингент на 10 км от столицата Кабул.
Това бе началото, а краят на българската военна мисия в Афганистан настъпи на 24 юни 2021 г., когато се завърна 42-рият контингент от Международната мисия на НАТО за подготовка, съветване и подпомагане "Решителна подкрепа" (която пое щафетата от ИСАФ през 2015 г.). За близо 20 години 11 200 български военнослужещи минаха през Афганистан. Това бе най-дългата война с участието на България в новата й история. Най-окуражителната равносметка е, че завърши без жертви в нейните контингенти (през 2012 г. бе убит един българин от френския Чужденстранен легион).
Тръгнахме си от Афганистан без военно поражение (за разлика от Ирак, където българските военни дадоха 13 жертви за 5 години). Но въпреки това не можем да се похвалим с победа, защото победители излязоха нашите противници в Афганистан. Въпросът, който си поставят всички съюзници в НАТО начело със Съединените щати, е не защо се изтеглихме така скоростно, а защо загубихме войната. Отговорът е очевиден:
защото крайната цел бе непостижима
В първата си равносметка след падането на Кабул президентът на САЩ Джо Байдън каза на другия ден: “Няма да повтарям грешките от миналото, защото целта на американската мисия не бе да изгради нация. Американските сили не могат и няма да се бият във война и да загиват във война, която афганистанските сили не желаят да водят заради самите себе си".
Войната в Афганистан се проточи толкова много, защото заложи на илюзорната стратегия, че с чужда сила може да се изгради нов тип общество по западен образец. Законите на общественото развитие по подобие на природните са много упорити и се видя по бавния и възможно най-скъп начин, че на върбата не може да се присади круша. Байдън го каза по друг начин: "Похарчихме над трилион долара. Обучихме и екипирахме 300 000 бойци на афганистанските военни сили. Невероятно добре екипирани. По-многобройни, отколкото у някои натовски съюзници. Дадохме им всичко, от което се нуждаят. Плащахме им заплатите, поддържахме военновъздушните им сили - нещо, което талибаните дори нямат. Давахме им незабавна въздушна подкрепа. Дадохме им пълна възможност да определят своето бъдеще. Но не можехме да им дадем воля да се бият за своето бъдеще. След като афганистанците не показаха каквато и да е способност за съпротива срещу талибаните, нямаше шанс това да стане след още 5 или 20 години".
По тази логика може да се запита
защо трябваше да се чака 20 години?
"Ал Кайда" бе разгромена сравнително бързо, Бин Ладен бе убит през 2011 г. Оттам насетне стратегията в Афганистан бе променена и международната мисия неслучайно бе преименувана в края на 2014 г. на "Решителна подкрепа". Идеята бе, че с международна помощ ще се укрепи местната светска власт, която ще бди терористичната заплаха да стои далеч от границите на западните й покровители.
На 15 януари 2020 г., когато все още президент бе Доналд Тръмп, който сега злорадства по адрес на Байдън, Конгресът на САЩ изслуша доклад под заглавие "Уроците на САЩ от Афганистан". Той ясно показваше безсмислието на добронамерените цивилизаторски усилия. В него четем: От 2001 г. САЩ похарчиха за подпомагане на развитието там около 132 млрд. долара. От тях 9 млрд. долара бяха за антинаркотични програми. Усилията ни срещу наркотиците откровено се провалиха. Също така научихме, че нашата стратегия за изграждане на афганистанска армия и полицейски сили не подобри сигурността в страната. Американският народ прояви голямо търпение към нашето участие (в Афганистан). От 2014 г. започнахме да инспектираме постиженията в афганистанското преустройство. Направихме над 600 одита. Първият извод е, че успешното преустройство е несъвместимо с продължаващата несигурност. Второ, необузданата корупция в Афганистан подкопа нашите цели и за жалост ние ѝ помогнахме да се укрепи".
Има ли още някой да се чуди
защо корумпираната афганистанска върхушка се омете без бой?
С отпътуването на американците тя не е имала друг стимул, освен да се изнесе на безопасно място, за да харчи тъй щастливо обсипалите я долари. Най-напред избяга президентът, след него - гуверньорът на централната банка и т.н.
Поуката за България, която участва в една загубила смисъл и посока война, е, че няма по-голяма заплаха за обществото от вътрешната разяждаща сила на корупцията. Оставена на волята на корумпетата, държавата е обречена да се срине.
Иначе погледнато, страната ни постигна някои свои цели извън общите: чрез участието си в задграничните мисии улесни пътя си към НАТО и ЕС, защото показа съюзническа солидарност. Освен това военните се възползваха да натрупат опит в непозната среда и да координират действията си с нашите съюзници. Но в момента никой не дава вид, че изпитва голяма болка от загубата на Афганистан - сякаш става дума за изгубен мач на чужд терен.
