Най-известният руски филмов критик Антон Долин, главен редактор на сп. "Изкуството на киното", сътрудник на опозиционния сайт "Медуза" и автор на интервюта с всички най-големи имена в киното от Спилбърг до Киану Рийвс и Софи Марсо, напусна Русия заради непоносимата обстановка. Долин бе един от първите руски интелектуалци, които осъдиха войната в Украйна още в първите й часове.
Той публикува трогателно сбогуване с читателите си в своя профил във Фейсбук:
НЯМА МЕ.
Тръгнахме си.
Причините са няколко. В действителност - само една, престъпната война в Украйна, започната от ръководителите на Руската федерация.
Невъзможно е да се живее в държава, дори родна и любима, където ти запушват устата. Особено за човек, чийто единствен инструмент е словото.
Вече просто не мога да дишам московския въздух, в който хората продължават да гледат кино, да обсъждат плановете си, да водят разговори за изкуство, да посещават изложби и премиери, докато в Украйна убиват и умират. Всяка минута от подобно съществуване потвърждава очевидното: ти си съучастник.
Разбира се, заминаването е привилегия. Все пак считам за важно да уточня: нямаме друго гражданство, втори паспорт, договори за работа зад граница, спестени пари (успяхме все пак нещо да изтеглим, преди да заминем) и въобще "резервни варианти" и "перспективни планове".
Забавното е, че през целия си живот отказвах да замина. Викаха ме и ме чакаха. Моята родина е Русия, никога не съм искал друга. Но Русия вече не съществува. Русия е кокошка с отрязана глава.
Преди десет дни целият свят рухна. Животът на всеки човек, който живее в Русия, говори руски или е свързан с руската култура, се промени необратимо. Просто много от нас (повечето?) още не го осъзнават. Украинците имат шанс да се изправят от пепелта и руините, те ще станат по-силни и ще могат - ако искат - да забравят за преживените страдания. За нас няма нито възможност, нито право да забравим. Ние сме заклеймени.
Десет дни не мога да мисля за нищо различно от войната. Трудно ми е даже да се безпокоя за близките си, защото постоянно мисля за Украйна. Нямам там роднини, но имам много приятели: мъжът на Кира Муратова, чудесният художник Женя Голубенко, който сега е в Одеса, моят верен приятел и благороден човек Серьожа Лозница, кинокритикът и автор на "Изкуството на киното" Наташа Серебрякова (тя е в бомбоубежище в Суми), и още мнозина...
Но работата не е в приятелите. Украинците са прави, и затова ще победят. Рано или късно, но неизбежно. Всъщност те вече са победители. А ние понасяме катастрофа - не, не икономическа и политическа. Това е морална катастрофа. Безсилието на всички онези, които се изправяха срещу системата и властта през тези 22 години, само усилва чувството на отчаяние.
Гордея се, че започнах съзнателния си живот като кореспондент в "Ехото на Москва". Тогава отразявах, още като репортер, взривените жилищни блокове в Москва и втората чеченска война (която - помните ли? - искаха да наричаме единствено "антитерористична операция"). Гордея се и със сътрудничеството си с "Медуза", която безупречно отразява всички събития от сегашната война.
Как сега да гледам кино, да мисля за кино, да пиша за кино, не разбирам.
Когато излизахме от дома, видяхме, че вратата на нашия апартамент е белязана (вж. снимката). Смисълът е ясен: "Знаем къде живее семейството ти, внимавай". Знаете ли къде да се заврете, жалки Zомбита? Както е казал поетът - "той не се и крие".
НЯМА МЕ У ДОМА.
След като тръгнах, прочетох в анонимни Телеграм канали, че съм "избягал от страната". Детайлите за "бягството" не оставиха съмнения: месинджърите ми са хакнати.
Ами подслушвайте и надничайте, да видим какво ще намерите. Не ме е страх от вас. Нямам какво да крия. Новият брой на "Изкуството на киното" излезе ден преди да отпътуваме. Донесох копие със себе си.
Сега сме в Латвия на "Артдокфест". После - ще видим.
НЕ НА ВОЙНАТА.
