Взех си четката за зъби и чисто бельо, а когато стигнах до входа на академията, възпитано похлопах на вратата. Отвори ми портиер, огледа ме от горе до долу и попита:

- Кво?

- Искам да вляза вътре.

Той вдигна рамене:

- Че то тука няма никой. Няма пари.

- Никой в цялата академия?

- Само охраната, ама и тя е рехава. Няма пари, няма кадри. Ти кого търсиш?

- Честно казано – викам му – не знам. Ама знам, че е тука някъде.

Портиерът пак ме гледа отгоре надолу.

- Още не си влязъл – вика, – а започна да говориш като академиците. Хем сладко го казват, хем нищо не вдява човек от приказките им.

- Не – спирам го аз, – знам какво искам, как да го кажа, ама не знам на кого.

- Давай – вика – кажи го на мен, пък ще видим.

- Предавам се – признавам аз. –  Не издържам вече този живот. Само празни приказки от властта, люпим семки и по цял ден претакаме от пусто в разно. Нищо от това, дето го говорят, не става.

Портиерът ме гледа.

- И за тези глупости ти чак до тука би път, така ли?

- Не! Идвам в академията на науките с една конкретна задача. Искам да ме замразят! Давам тялото и душата си, да ме затворят в една капсула на времето, да ме турят във фризера и да ме събудят, когато трябва.

- А кога трябва да се събудиш?

- Когато животът у нас стане по-добър. Когато нещата в държавата се подредят. Когато най-после властта удържи на думата си и направи нещо от край до край.

Портиерът пак ме оглежда.

- Трябва да спреш алкохола. В този вид няма да те приемат за замразяване, а за изтрезняване.

- Отдавна не пия – казвам, – нямам пари. Но искам да съм жив, когато поне едно нещо, което правителството говори, е изпълнено.

Портиерът ме пита, ама вече гледа на другата страна:

- Скоро ходил ли си на лекар?

- Да – отговарям му, – нищо ми няма.

- Добре – съгласява се той, – ама трябва пак да отидеш!

Махвам с ръка:

- Хич не ме слушаш, ти! Уморих се да живея в бъдеще неопределено време! Излиза правителството и казва: след половин година животът ви ще е друг, по-добър. Минава срокът и нищо не се случва. Или обещават други доходи – след година-две всичко ще бъде друго. Как година-две, бе? Животът ни свършва, а какво получаваме? Нищо. Таратанци! Само чуваме нови обещания, нови срокове, други хоризонти, водопад от думи. Мизерията си стои, глупостите нямат чет, а животът си отива.

Портиерът казва:

- Ако ти предпишат нови хапчета, трябва редовно да ги пиеш, да знаеш, че понякога помагат.

- Страх ме е – викам му, – че никога няма да видя обещаното от правителството и властта да е готово и завършено в моя човешки живот. За това искам да ме замразят и когато нещо се сбъдне или просто се изпълни – да ме събудят, да го пипна, да му се порадвам. Не ща повече да живея с обещания, нито с лакърдиите на властта.

- Добре, де – вика портиерът, – замразяват те и подписват, че когато нещо обещано от правителството се изпълни, ще те събудят. Ами ако този ден никога не дойде, а? Кво правим?

Признавам:

- Мислил съм. Значи – нищо не се променя, аз си лежа във фризера и спя вечен сън. Но поне ще си спя, без да сънувам кошмари.

- Искам – казвам му – помощ! Аман от живот сред празни приказки, фойерверки и глупави сънища. Искам истински живот!

- Странна работа – вика. – Искаш да заспиш, а тука всички говорят, че нашият сън за свобода и демокрация се сбъдна, ама никой не се осмелява да се пробуди!

После ме съветва:

- Колкото до кошмарите – стига ти това, че живееш в тях, хич не се налага да ги сънуваш, нали!

- Не се налага – признавам му, – ама то друго за сънуване или за живот не остана, само кошмари!

Той ми вика:

- Ако случайно те приемат и те турят във фризера, да знаеш – твоят сън ще е много по-дълъг от живота, много.

Почти се съгласявам с него, ама не съвсем.