Бяхме забравили за Нагорни Карабах, но военните действия през есента ни напомниха за този Кавказки регион. След жесток етнически сблъсък между арменци и азери през 90-те години на миналия век азерското население е принудено да напусне родните си домове. Сега ситуацията е обратната - бежанци са арменците. Посетих тази страна отдавна, но раните от войната си личаха и тогава. Сега ще има нови.
Обикаляйки Кавказкия регион през 2012 г., преди да достигна Иран, отделих 2 дни и на Нагорни Карабах. Непризнатата република, разположена в Кавказ между Армения и Азербайджан, е с преобладаващо планински терен. По това време републиката беше с арменско население от 150 000 души, а територията й - 5000 кв. км, т.е. 6 пъти по-малка от Армения. Нагорни Карабах разполагаше с всички държавни институции и функционираше като независима демократична държава. Икономиката е тясно обвързана с арменската. Използваната валута беше арменски драм.
Пътувайки,
усещането е почти като в Армения
Хората не се различават по характер и са също така дружелюбни и гостоприемни. Определено са с голямо самочувствие и са горди с това, че във войната с Азербайджан са успели да победят по-многобройните и по-добре въоръжени азери. Тук няма как да минем без история.
В продължение на няколко века преди и след Христа Нагорни Карабах е в състава на Кавказка Албания, държава съвсем различна от днешна Албания. След персийските нашествия около III и IV век от н.е. много арменци се заселват на тази земя, поради което я считат за исторически арменска територия. Значително е културно-историческото и религиозно влияние на Армения върху Кавказка Албания. През последните няколко века обаче там постоянно се заселват азери. Процесът започва, когато Армения и Азербайджан са под персийско владичество. Град Шуша става столица и културен център на Мюсюлмански Карабах. Сблъсъци на етническа основа има два пъти в началото на миналия век. През 1921 г. областта е включена в състава на Азербайджан, чието население е с тюркски произход. Това е приятелски политически жест към Турция, където Кемал Ататюрк извършва революционни промени. През съветския период много азери се заселват в Нагорни Карабах и в края на 80-те години на миналия век азерското население вече е значително по численост. През 1988 г. обаче, още в състава на СССР, започват първите конфликти и сблъсъци.
Истинската война между арменци и азери избухва през 1991 г. В началото на 1992 г. Нагорни Карабах обявява независимост. Войната продължава до 1994 г. Азербайджанските паравоенни сили превъзхождат 3-4 пъти арменските военни формирования в жива сила и бойна техника. На страната на азерите се сражават турски офицери, афганистански муджахидини, чеченски доброволци (включително добре познатият Шамил Басаев) и наемници от бивши съветски републики. На страната на арменците се сражават доброволци от арменската армия, Русия и други бивши републики на СССР. До пролетта на 1993 г. превесът във военните действия е на страната на Азербайджан, след което арменските военни части предприемат настъпателна офанзива и в поредица от решаващи сражения завземат градове и територии. Примирието е подписано през май 1994 г., общите загуби на двете страни са над 30 000 души. До края на войната всички азери от Нагорни Карабах са принудени да се изселят в Азербайджан. Десетки хиляди напускат родните си места
Сега техните домове са полуразрушени
Рушат се и паметниците на тяхната култура: джамии, бани, обществени сгради, чешми. Трагична картина.
Когато гледах порутените жилищни блокове в градовете и останките от къщи в селата, където са живели азерите, от чисто човешка гледна точка моите симпатии бяха на страната на тези изстрадали хора. Но неслучайно арменците харесват изказването на азерския политик Елмар Хюсейнов: „Ние загубихме войната за това, защото воювахме не за своя земя. Нашите бежанци не желаят да се връщат, защото това не е тяхна земя“. Сега колелото на историята пак се завърта.
За влизане в Нагорни Карабах при моето пътуване се изискваше виза. Попълних заявлението в дипломатическото представителство на Нагорни Карабах в Ереван, дадох една снимка и платих такса от 12 лв. Въпреки че срокът е 3 дни, получих визата веднага.
Пътят от арменския град Горис към карабахската столица Степанакерт е изцяло планински, но е добре поддържан. Обиколката ми започна от малкия град Шуши (4 хил. жители). Шуши се намира високо в планината, където е било средновековното арменско селище Шушикент. Някога е бил политически и културен център на Карабахското ханство и един от най-големите градове в Южен Кавказ. Днес в градчето е останало само арменското население. Крепостта от времето на Карабахското ханство е добре поддържана.
Столицата Степанакерт има 55 хиляди жители. Азерите са изселени от града през 1988-1991 г. В града има няколко малки промишлени предприятия, а единственото в републиката летище е на 10 км. Тук са държавният университет, театър, музеи, спортен комплекс със стадион, учреждения, търговски центрове, хотели. В градския парк бе осигурен свободен достъп до безжичен интернет. Такава е практиката в централните части на всички основни градове. Музеите и забележителностите са безплатни, а жизненото равнище е малко по-ниско, отколкото в Армения.
Не забелязах следи от престъпност,
и в това отношение навсякъде е спокойно. Впечатленията ми от Кавказкия регион са, че там престъпността е много по-ниска, отколкото у нас и Западна Европа. Също така спокойно и безопасно пътувах малко по-късно в Иран.
Състоянието на пътищата в Нагорни Карабах е доста по-лошо, отколкото в Армения. Има две нови и добри трасета Изток-Запад и Север-Юг, изградени със средствата на целия арменски народ. Малка част от останалите пътища е в поносимо състояние.
Към основните градове и към някои от главните туристически обекти има ясни указателни табели, например античния град Тигранакерт. За други забележителности няма никакви указателни знаци, поради което се налага да се спира и да се разпитват хората.
Тигранакерт е построен от арменския цар Тигран II, наричан Велики, през 1-ви век преди новата ера. Тогава са изградени 4 големи града с това име и един от тях се намира в Нагорни Карабах. Крепостта е построена през 18-и век от Шах Буларт и сега е реставрирана. Вътре са експонатите на историко-археологическия музей.
В Тигранакерт се запознах с Артьом, 60-годишен на пръв поглед невзрачен мъж. Оказа се, че той е бивш артилерийски офицер от Съветската армия, служил в Хабаровск. След разпадането на СССР се връща и се сражава в Нагорни Карабах от първия до последния ден на войната.
С Артьом се изкачихме на една височина, доминираща над околностите. Разказа ми интересен епизод от войната, който и сега ми звучи по-скоро като военен фолклор. Тази височина е била заета от азерски военни части с численост 570 човека, включително три батареи оръдия, една батарея реактивни установки за залпов огън Град, няколко танка. При фронталните атаки на арменците азерите ги обстрелвали от височината и жертвите били много. Тогава, през една безлунна нощ, трима арменци, въоръжени с по една лека картечница, тръгват от три различни страни към азерските позиции. Първо пускат по 2-3 реда с трасиращи куршуми над височината. После на висок глас започват да издават команди за атака на руски език: „Первая рота слева, в атаку, вперёд!“ и т.н. Следват отново редове от трасиращи куршуми над главите на сънените азери. Чувайки командите за атака на руски, азерите решават, че ги атакува редовна руска войска и панически побягват от височината, изоставяйки цялата военна техника.
Попитах Артьом тези трима арменци оцелели ли са през войната. И тримата са живи, отличени с най-високите военни награди на Нагорни Карабах и Армения. Сега заемали високи военни и държавни постове.
Приех с известно недоверие разказа на Артьом
Останахме до късно вечерта с него, с един младеж и двама по-възрастни арменци. Извадих на масата български консерви, а те домашно приготвено кьополу, домашно сирене, домати от градината и домашно вино. Всичко беше много вкусно. Обясниха ми, че ядат и пият само домашно приготвено и не купуват изкуствени неща от магазините. Като бивши артилеристи с Артьом си припомнихме един артилерийски марш от времето на Великата отечествена война. „Артилеристы, Сталин дал приказ:...".
Пренощувах в Тигранакерт, а на зазоряване се сбогувах с Артьом. Продължих на север по маршрута си. Ориентирайки се по картата, смятах да продължа покрай язовир Сарсанг и да разгледам два средновековни манастира. Пътят беше означен като първокласен и планирах бързо да мина разстоянието от 60-70 км до манастир Ганзасар. Да, ама не.
След Мартакерт пътят се оказа без настилка и покрит с обли речни камъни с диаметър 5-8 сантиметра. За половин час успях да измина само 5 км. Няколко пъти ударих автомобила отдолу по неравностите. Арменците ме надминаваха с техните УАЗ-ки и "Ниви". Минаваше по някоя "Лада", "Волга" и "Голф". Прецених, че ме чакат още 10 хиляди километра и е по-добре да запазя здрав автомобила. Завих обратно и след още половин час стъпих на асфалт, където
дупките вече не ми правеха впечатление
Върнах се до Степанакерт и продължих на юг към пещерата Азок. Поради липсата на каквито и да било означения съм я подминал, а като разбрах това, реших да прескоча до Хадрут. Поради планинския терен районът е слабо населен и в него живеят едва 12 хиляди човека. 350 души от региона са загинали през войната, а 30% от сградите са разрушени. От Хадрут се върнах обратно и след три спирания, за да питам, открих разклона за пещерата.
В пещерата са открити следи от човешки живот отпреди 10 хиляди години. Напразно се бях надявал, че може да има някакъв екскурзовод. Само една табелка при входа показваше, че това е пещерата Азок. Десетина метра навътре имаше преградна решетка, която лесно се прескачаше. Следваха тъмни тунели, в които не посмях да вляза. С тази пещера завърших пътуването си в Нагорни Карабах и се върнах в Армения, за да разгледам най-южната й част, преди да премина в Иран. Питам се как ще изглежда след новата война тази малка и горда територия, разкъсвана периодично от конфликти.
