Добрина Чешмеджиева е едно от най-известните и разпознаваеми лица на БНТ. В обществената телевизия работи от 1996 г., когато започва като международен редактор в новините на Ефир 2. Впоследствие става водещ и редактор в сутрешния блок на БНТ. От 2009 г. води предаването „Референдум“. Завършва средното си образование в Националната гимназия за древни езици и култури "Св. Константин-Кирил Философ" в София. След това учи висше в две специалности – дефектология и журналистика в СУ "Св. Климент Охридски".
Спомен за Лампедуза
Историите на имигрантите, които идват в Европа от африканските брегове, ни отведе преди години на италианския остров Лампедуза. Тогава темата изглеждаше далечна за мнозина от нас, но истината е, че край бреговете на този малък остров всяка нощ пристигаха разбити лодки и стари кораби в ужасяващо състояние, пълни с отчаяни хора.
С продуцента Татяна Тасева и оператора Денислав Кънчев прекарахме там няколко дни, за да заснемем документален филм, който проследяваше пътя на имигрантите – от кораба, през лагера на острова, до транспортирането им в Палермо и от там – пътя в търсене на по-добър живот. Спомням си как по цели нощи стояхме с екипите на RAI на пристанището и спасителите от италианската морска полиция, които транспортираха хора, намерени в морето… в пълно изтощение те слизаха на брега с малки вързопи, в които бяха събрали целия си живот, имаше и майки с малки деца. Хората от острова помагаха наистина с каквото могат.
Може би за първи път виждахме малко общество без никакви предразсъдъци, въпреки че вълната от имигранти тотално е съсипала туризма там. Но това по никакъв начин беше настроило местните хора. Дори един от най-обичаните свещеници в църквата на Лампедуза беше пристигнал там преди много години като имигрант. В памет на стотиците загинали в морето едно момче от острова е направило музей на корабокрушенците, в който има всякакви намерени техни вещи… това е гледка, която не можеш да забравиш никога. Месеци по-късно жителите на Лампедуза бяха предложени за Нобелова награда за мир.
Приятно ми е - Никола Тесла
Не съм си представяла, че имам шанс да видя с очите си… Никола Тесла. Но ето че когато си журналист, се случват всякакви невероятни неща. С екип на БНТ бяхме в малкото хърватско градче Карловац – на половин час от Загреб. Отидохме там, за да заснемем поредица репортажи, които показват как един изоставащ и беден град преди години днес е предпочитано място за живеене. Опустошен от войната, останал без индустрия, Карловац е бил сив и неприветлив град. Благодарение на идеите на местни организации и на кмета, който е живял в Германия, но се е завърнал – днес в този град наистина има много какво да се види.
Едно от местата беше гимназията, в която е учил някога изобретателят Никола Тесла, който е родом от този регион. В Карловац има човек, който досущ прилича на великия учен и за него професията „да бъдеш Никола Тесла“ е най-интересната работа на света. Хърватите много се гордеят с великия учен. Идеята им неговият образ да бъде запечатан на еврото, което ще приемат 2023 година, предизвика прехвърчане на искри между Сърбия и Хърватия. Тесла е роден в семейство на сърби, но в село, което днес е на територията на Хърватия.
„Купи подарък от майка на дете с увреждане“
Тази история в момента изцяло ме е завладяла. Преди месеци се присъединих към една фейсбук група – „Купи подарък от майка на дете с увреждане“. В нея родители на такива дечица и други хора със специални потребности публикуват изработени от тях неща. Една вечер ми попаднаха снимки на гривни, направени от едно момиче в групата и реших, че искам да си купувам бижута от тези автори и с тези бижута да съм, когато водя „Референдум“.
Не знаех дали идеята е достатъчно добра и публикувах пост в групата, за да видя дали това ще допадне на авторите и хората в нея. Написах го късно вечерта. На следващата сутрин имаше вълна от реакции, които казваха – „Направете го“… и така започнах. Разглеждам различни неща, избирам, купувам ги и ги нося – вече 1 месец във всяко предаване. Преди всеки ефир публикувам в групата снимка със самото бижу (не съм голям фен на селфитата и фокусът е майсторството на хората, които ги изработват). Това, разбира се, не ангажира хората да гледат предаването, просто искам да им дам усещането за удовлетворение, че нещо, изработено от тях, се вижда от мнозина.
С този съвсем скромен жест усетих нещо, което често се забравя – че може би щастието е емоция, която съществува, когато си я предаваме един на друг. Сам по себе си никой от нас не може да усети щастие, ако не го провокира другият до него и ако не го предаде нататък….това ме кара да се чувствам много вдъхновена.
Без сако в Европейския парламент
Няколко пъти сме правили на живо предаването от Европарламента – и в Брюксел, и в Страсбург. И на двете места има тв студиа, като тези в Брюксел са няколко – с различни възможности в тях. Тези предавания се правят с чужди технически екипи, които работят там на място. Подготовката е доста сложна – ние подготвяме всичко, каним гостите, но и през цялото време сме в контакт с екипа в студиата в ЕП. Там на място правим планьорки, репетиции и всичко, което е нужно, за да се получат нещата. В тези екипи работят хора от различни националности и се говори на всякакви езици, за да се разберем за подробностите.
За едно от тези предавания решихме да резервираме студио, което има възможност за показване на различни изображения зад гостите и водещия и това се прави с т.нар. технология „блу (или грийн) бокс“. За да стане всичко както трябва, при блу бокса е абсолютно забранено да си облечен с всякакви нюанси на синьото, защото дрехата потъва и на екран се вижда само една глава и правилото без синьо е абсолютно задължително.
Гостите, които поканихме в това предаване бяха български и чужди евродепутати – сред които и един британски консерватор. И сигурно десетки пъти в разговори и мейли им повтаряхме какви цветове трябва да избягват.
15 минути преди старта на живото предаване пристигна и британецът, облечен в... тъмносин костюм. Ние, естествено, изпаднахме в паника, беше късно и нямаше как това да се поправи. Продуцентът Татяна Тасева започна да му обяснява, че трябва спешно да реагираме, а очите му се разширяваха с всяка изминала секунда от шок. Оставаха буквално броени минути до ефира и със светкавични движения Татяна и един от асистентите в студиото му съблякоха сакото. Консерваторът остана безмълвен – по риза и вратовръзка с поглед на човек, който е останал без дрехи пред 6 камери в студиото. После ни каза, че за първи път в политическата си кариера е бил без сако.
Колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив
Преди години бях на Световна журналистическа конференция в Индонезия. Един от дните пътувахме до район, който беше тотално опустошен от силно земетресение и властите възстановяваха домовете на хората. Беше тотална разруха и голяма бедност. Ходехме, останали без думи, по някакви пътеки заедно с един нидерландски журналист, който беше женен за индонезийка и говореше езика. От селото не беше останало нищо.
В един момент между гъстата зелена растителност видяхме много мъничка барака, не по-висока от метър и половина, с размерите на малка кола. Приближихме се и видяхме млада жена и мъж, който рисуваше нещо, седнал на земята пред входа. Около тях тичаха две много мънички деца. Нидерландецът ги заговори, разказаха, че са много щастливи, защото са успели да си направят дом отново. Попитах дали мога да вляза и жената с усмивка ме покани вътре. Имаше една стая с два матрака и малка маса между тях, с някакви съдове на нея. Стана ми много мъчно и помолих колегата да ги попита как са, от какво имат нужда сега. Жената се усмихна широко и каза: „Всичко е наред, сега сме добре“. На забележката ни, че имат толкова малко покъщнина, отговорът ѝ беше: „А какво повече му трябва на човек? Маса, на която да нахрани семейството си, и легло, в което да прегърне децата си“.
И сега, след години и в различни ситуации, когато животът ми изглежда сложен, винаги се сещам за думите на тази сияеща от щастие жена.
