Диригентът на симфоничния оркестър на БНР Марк Кадин е роден в Украйна в семейство с музикални традиции. Музикалното си образование получава в Москва. Като студент Кадин вече е помощник-диригент на Държавния младежки симфоничен оркестър „Млада Русия“ и на Московския ансамбъл за съвременна музика. По-късно става асистент-диригент на Оркестъра на Московското радио. Кариерата му преминава през Руския национален оркестър, Държавния камерен оркестър „Московски виртуози“, Симфоничния оркестър на Красноярск. През годините е работил няколко пъти и с оркестъра на БНР, а от септември 2017 г. е негов главен диригент.
Новини от съвременна Русия
В интервю за БНТ през 2018 г. казах, че животът в Русия е много по-напрегнат от този в България и че за мен вашата страна е остров на спокойствието. Трагичните събития през последните дни ясно онагледи какво имах предвид. Според мен едно от най-важните постижения на демокрацията е свободата на медиите. Ако хората имат достъп до всички гледни точки в един конфликт, без значение какъв, това е важно и е абсолютно необходимо за всяко общество. За съжаление, в Русия вече повече от 10, дори 15 г. хората нямат достъп до свободни медии. Процесът започна преди близо 20 г. и лека-полека свободата на пресата бе редуцирана. Основните медийни канали – телевизия, радио, списания, започнаха да транслират само държавната гледна точка. Обратната на нея присъстваше в не повече от 10-15 на сто от информационните източници. През последните 2-3 г. започна видима тенденция на интензивно блокиране дори на последните независими медии.
Всичко това се отразява на хората. Преди дни говорих с мой стар приятел, също музикант. Познаваме се от много години, сигурен човек е. Аз подбирам внимателно хората, с които близко общувам. Обсъждахме събитията в Украйна и аз му споделих каква информация стига до мен в България. Знаете ли какво ми отговори? Каза: „Това не е вярно, това е фейк. След няколко дни Русия ще победи и ще освободи Украйна от нацистите“. През последните години в руските медии беше много разпространено хората в Украйна да се наричат „националисти“. От няколко седмици те вече станаха „нацисти“. Не беше случайно – в историческата памет на руснаците звученето на думи като „фашистко“, „нацистко“, „германско“ е много лошо. Така сега Русия внушава на жителите си, че всички в Украйна са нацисти. За мен това е вербална подлост, която почти се равнява на военните престъпления.
За съжаление, хората в Русия не разбират на какъв информационен натиск са подложени. Ще използвам силна дума, но те са зомбирани от държавната пропаганда. Малцина имат желание да търсят различна гледна точка. В Русия тя идва основно през интернет. Руснаците обаче свикнаха да се приберат вкъщи от работа и да включат телевизора, това им е достатъчно.
Спомени от Харков
Професионалното ми обучение по музика започна в град Харков, където живях между 15 и 17-годишна възраст, след което се преместих в Москва. Смятам, че тези 2 години изиграха огромна роля в развитието ми като музикант и човек. В спомените ми Харков беше град, в който аз непрекъснато събирах информация. Всеки ден от седмицата, без ден почивка, от 6 часа сутринта до късно вечерта бях зает с това да уча и да се образовам. Заниманията ми с музика бяха просто фанатични. Обучението си започнах със свирене на кларинет и в този период всеки ден аз свирех по няколко часа. След това обикалях библиотеките и слушах музика, тъй като в общежитието нямах грамофон.
Разбира се, посещавах всички концерти на Харковската филхармония. За мен като ученик те бяха безплатни и всички бабушки в сградата така бяха свикнали с моето присъствие, че буквално не ме забелязваха. Приличах им на малък луд човек, който е непрекъснато в залата. Именно в Харков на 15-годишна възраст за пръв път чух и видях симфоничен оркестър.
Друга моя страст в Харков беше четенето на книги. Херман Хесе, Ницше, всякакви философски произведения – четях каквато литература можете да си представите. Сега се връщам в спомените си назад и не мога да разбера какво ми е било в главата с тези книжки. Какво съм искал да постигна, след като на 15-16 г. аз не разбирах почти нищо от тази философия. Никога обаче няма да забравя упоритостта, с която събирах и поглъщах информацията.
Често пътувах сам до Москва и Санкт Петербург, за да посещавам изложби и концерти. Моят чичо беше цигулар и беше оркестрант на Ленинградската филхармония. Беше приятел с Шостакович, с Мстислав Ростропович, често съм ги виждал заедно.
От кларинета до диригентската палка
Всички диригенти на света са започнали като изпълнители на някакъв инструмент. Няма такъв, който още от дете да е започнал да дирижира. За това аз да стана диригент най-голяма заслуга изигра моят преподавател в музикалната академия. Той ми вдъхна увереност, че имам шанс да постигна някакво ниво. Посъветва ме да спра заниманията си с кларинета и да се посветя изцяло на диригентството. Останалото е работа, много работа.
Станах диригент, макар че никога не съм имал стремеж да ръководя или да бъде някакъв началник. По манталитет не обичам да командвам. Има хора, чиято цел е да бъдат крале. Аз не съм от тях.
Намирам, че има известен дисонанс между особеностите на характера ми и професията. В същото време не смятам, че това е проблем да си върша добре работата. Не правя някакви специални упражнения, с които да командвам музикантите. Нещата се случват по естествен начин. Заобиколен съм от хора и вярвам, че всички ние си приличаме. Най-хубавата или пък може би най-лошата ми черта е, че винаги казвам това, което мисля. Мозъкът се намира много близо до устата и при мен това напълно си личи.
Защо избрах България
Когато за пръв път посетих България през 2003 г., нещо ми подсказа, че съм в близка до мен страна. Може би заради езика или заради манталитета на хората. Разбираме едни и същи шеги, които може би един американец няма да разбере. Психологически виждам българите и руснаците като много близки съмишленици.
На второ място, София не е мегаполис като Токио или Сингапур. Хората са спокойни, темпът на живот не е безумен като в Москва или Ню Йорк. Това много ми хареса. Преди да заработя тук, всяка визита в България приемах като вид почивка – посещение в страна, в която цари спокойствие и липсва стрес.
Друго нещо, което ми направи впечатление в българите, е стремежът им да изградят идентичност и да постигнат нещо като народ, за да се гордеят с него. Жадни са за успехи, за да си вдигнат самочувствието. Да вземем Григор Димитров. Наблюдавам с какъв ентусиазъм всички българи се радват на неговите успехи. Намирам това за много интересно и също много ми харесва. В Русия също има добри тенисисти, даже са доста, но техните успехи не са повод за такава гордост.
В помощ на българската симфонична музика
Живея в България вече почти пет години. Голяма част от моята работа е да организирам и ръководя записите на творбите на българските композитори. През първата и втората година от моя престой още нямах точна ориентация, но сега мога със сигурност да кажа, че познавам пълния музикален архив на БНР, както и други фонотеки. Запознат съм с творчеството на различни български творци. Затова смятам, че в България представата за създаденото от българските автори е небалансирана. Произведенията на част от композиторите са изпълнявани и записвани многократно за разлика от други, чиито творби са напълно непознати – както за публиката, така и за музикалните изследователи.
Виждам моята задача в това да направим по-пълна и обективна панорама на българската симфонична музика, например от началото на ХХ век. Старая се да търся следи от произведения на стари български композитори. Намерихме например симфония на Никола Атанасов (авторът на първата българска симфония – б.р.), създадена през 1922 г. Тя досега не е записвана в радио, не съществува неин запис.
Мисля, че това не е правилно. Като пример мога да кажа това, което се прави в Русия. Още по времето на Съветския съюз там се обръщаше внимание към творчеството на много широк кръг от композитори. Не говоря само за автори от равнището на Чайковски, а дори и на по-малко известни и не толкова значими имена. Те също получаваха възможност аудиторията да се запознае с тях. Така в Русия може да се намери запис на всяка творба от всеки композитор.
В България често се срещам с определения „лоша музика - хубава музика“. Според мен не трябва толкова категорично да се раздават присъди. Историята ще отсъди коя музика е добра и коя не е. Знаем много добре, че след смъртта си дори Бах е бил забравен за близо 100 години и е преоткрит през 19-и век.
