Всичко започна на 24 май , 2021 г. с едно телефонно обаждане на моя колега и приятел - доц. Борислав Александров, от Геодезическия факултет на УАСГ. „Адаш, имам един въпрос към теб, на който отговорът трябва да е „Да“ – прозвуча в телефона познатият ми глас. Без да се замисля, отговорих: „Боби, какъвто и да е въпросът ти, отговорът ми е „Да“. Винаги съм се възхищавал на Боби Александров за дейността му на полярната ни база. Той е доайен на полярниците в УАСГ и има зад гърба си 6 мисии на белия континент.
Докато му отговарях положително, вече подозирах какъв ще е въпросът му. Ръководителят на антарктическата ни програма, проф. Христо Пимпирев, бе натоварил Боби със задачата да му намери ВиК инженер, който да проектира и ръководи изграждането на нова водоснабдителна система на Българската антарктическа база „Св. Кл. Охридски“.
Няколко дни след това телефонно обаждане, Боби ме представи на проф. Пимпирев и Драгомир Матеев – заместник директор на Българския антарктически институт. От разговора разбрах какво се очаква от мен като инженер. Оказа се, че всеки полярник трябва да притежава освен чисто професионалните качества, които ще му позволят да изпълни поставените му задачи, също така висока физическа и психо-емоционална издържливост. В последствие се убедих, че към полярната ни база се отправят основно специалисти с алпийска и планинарска подготовка. За да попадна в полезрението на проф. Пимпирев, вероятно роля бе изиграл фактът, че 2 години по-рано бях изкачил вр. Елбрус в Кавказ.
След тази първа среща в Националния център за полярни изследвания последваха още много срещи и телефонни разговори, докато в една от срещите ни през лятото на 2022 г. проф. Пимпирев ми предложи да бъда включен в 31-вата национална антарктическа експедиция и на място да проуча наличните водоизточници и най-подходящия начин за изграждане на новата водоснабдителна система. Без да се двоумя приех и започнах да се готвя за първата си мисия на белия континент.
Дните минаваха бързо и на 26 януари 2023 г. заедно с около 30 полярници се озовах на Терминал 2 на Aерогара София за отпътуване по маршрут София – Рим – Буенос Айрес.
След няколко дни в аржентинската столица се отправихме към Мар дел Плата – град на брега на Атлантическия океан, в който се намира една от базите на военноморските сили на Аржентина. Там трябваше да изчакаме нашия кораб, с който ни предстоеше да плаваме до остров Ливингстън.
Специалното внимание, което се обръщаше на тази антарктическа експедиция се дължеше на факта, че за първи път участниците в нея щяха да достигнат до полярната ни база със свой, български кораб. Научно-изследователският кораб „Св. Св. Кирил и Методий“ бе отплавал от пристанище Варна на Стефановден – 27.12.2022 г.
На 3 февруари военноморските сили на Аржентина бяха приготвили тържествено посрещане на нашия кораб в Мар дел Плата. На кея бе строен почти целия команден състав на базата. В мига, в който той се появи на хоризонта, от военния оркестър се понесоха звуците на „Мила родино“. Последваха тържествени маршове на представителни части от военноморските сили на нашите домакини. Абсолютно никой от нашата група не остана равнодушен към това грандиозно посрещане, но все пак, всеки от нас го изживя по свой начин.
Бе предвидено на 5 февруари към 18 часа местно време да отплаваме към остров Ливингстън. Още от сутринта започна товаренето на кораба с минерална вода и пресни хранителни продукти. Членовете на екипажа и полярниците правехме вериги и така бързо и акуратно подреждахме стоварените на брега храни и напитки в складовите помещения. Тогава за пръв път се сблъсках с това особено усещане за споделеност, което нямаше да ме напусне до самия край на мисията. Обръщайки се наляво, за да поема поредния стек с бутилки от минерална вода, с удивление видях до себе си началника на военноморското училище – флотилен адмирал Боян Медникаров, който се бе наредил във веригата и наравно с останалите участваше в товаренето.
С адмирал Медникаров пътувахме заедно от София до Мар дел Плата и винаги с удоволствие се включваше в компанията ни. В един разговор някой го попита: „Адмирале, когато се качим на кораба, кой ще командва? Ти си адмирал, докато комадирът на кораба е капитан 2-ри ранг, тоест по-младши по звание от теб.“, на което получихме много коректен отговор: „Да, аз съм по-старши по звание от капитан Николай Данаилов, но докато той е командир на кораба – той ще командва“. През всичките 8 дена на плаването ни, се убедихме, че това не бяха само думи. Адмирал Медникаров не се натрапваше, но винаги бе там, където е необходим с експертното си мнение и ценни съвети. С изключителна загриженост се отнасяши и към екипажа и към нас – българските полярници.
Тъй като корабният готвач – Владо, трябваше да се грижи за прехраната на около 60 души, бяхме разпределени по двойки да даваме дежурства в кухнята. Задачата ни бе да помагаме в приготвянето на храната и в нейното сервиране и отсервиране. Бях разпределен в една каюта с известния ни алпинист – Дойчин Боянов, и с него бях дежурен в столовата. На входа й имаше бяла дъска, на която Владо всяка сутрин изписваше менюто. В деня, в който бяхме определени с Дойчин да дежурим, на дъската бе записано „Супа леща (ако клати – яхния от леща)“. В открития океан, особено при пресичането на протока Дрейк, вълнението бе сериозно и всяка една дейност на кораба се извършваше в условията на сериозно клатушкане. Въпреки че на отиване морето бе благосклонно към нас, дори и при пресичането на Дрейк, кренът (отклонението на кораба от вертикалата) не превишаваше 27-28 градуса, храненето изискваше особено внимание. Задължително трябваше да държиш с една ръка чинията си, ако не искаш да я намериш на пода, както на няколко пъти това се случи с някои от моите колеги.
Отплаването ни от Мар дел Плата съвпадаше с разгара на летния сезон в Аржентина, а и в цялото южно полукълбо и температурите бяха над 30 градуса. На четвъртия-петия ден от плаването обаче започна да се усеща, че приближаваме към полярните ширини, макар и в южното полукълбо. На седмия ден ни бе съобщено, че ще пресечем 60-тия паралел южна ширина, който се счита за границата на Антарктика и на палубата се състоя импровизирано тържество. Един от екипажа бе преоблечен на властелина на моретата – Нептун, и командирът на кораба ритуално му поиска разрешение да навлезем в неговите владения. По стара морска традиция отпихме и по глътка океанска вода.
По време на плаването от време на време срещахме различни морски животни – най-вече птици. На няколко пъти от капитанския мостик се чуваше: „Кит в ляво на борда“. Това, което ме изненада, обаче бяха пингвините. На стотици километри от сушата се разминавахме с тях. Колкото са тромави и непохватни на сушата – толкова са пъргави във водата. Плуваха досущ като делфини – подавайки се над водата с подскок и след това гмурвайки се в нея.
На осмия ден от плаването още на сутринта видяхме очертанията на ледени брегове. Бяхме достигнали архипелага – Южни шетландски острови, част от които е и нашата цел – остров Ливингстън. Вечерта по тъмно „Св. Св. Кирил и Методий“ хвърли котва в залива пред полярната ни база и първата група полярници поеха към брега. Останалите поетапно бяхме стоварени на следващия ден – 14 февруари.
Превозването на хора и товари от кораба до брега и обратно в Антарктика е едно малко приключение. Съгласно морската терминология, това се води товарене, респективно, разтоварване от/на необорудван бряг. Най-напред следва да отбележа, че тази операция не може да се проведе при наличието на високи вълни, както и при наличието на плаващи ледени късове във водата (т. нар. ледена супа). Имахме късмет, че морето не бе бурно и на няколко курса цялата група от около 30-тина полярници бе превозена до брега. Лодките тип „Зодиак“ са надуваеми, а в тях се влиза единствено и само със специални водонепромокаеми костюми – мустанги. Целта на тези „скафандри“ е в случай на волно или неволно попадане във водата да гарантират живота и здравето на полярниците. При всички случаи последните метри от лодката до брега се изминават по вода. Температурата на последната е около нула градуса, но добре екипирани не усещахме никакъв дискомфорт докато се движим в нея.
В деня на пристигането ни времето бе ясно, слънчево и топло. Веднага щом достигнахме брега, колегата ми Кирил Кандиларов ми предложи да се разходим по плажа. Първи ни посрещнаха любопитните местни пингвини и най-разпространените летящи представители на фауната – скуите.
Времето бе слънчево и тихо - типичен летен ден, макар и в полярния пояс. В далечината се носеха странни тътени, които в летните месеци у нас, в България, предвещаваха буря и дъжд. Инстинктивно погледнах небето, но по него нямаше нито едно облаче. Ясно и синьо небе, а тътените продължаваха да разкъсват тишината. Оказа се, че те не идват от небето, а от водата. Топлото време предизвикваше топенето на ледниците по брега на залива ни и огромни ледени късове с тътен се срутваха в океана. Това именно бе и първото ми усещане от острова – срутването на ледени късове във водата и произвеждания от това действие звук.
От следващия ден започнаха да текат нормалните работни дни, които без почивка продължиха до самото ни отплаване на 4-ти март. Всеки се зае с дейността, за която бе дошъл. Следва дебело да подчертая, че смисълът на съществуването на полярната ни база е провеждането на научни изследвания в различни направления – основно геология, биология, геофизика и медицина. За да се осъществят тези изследвания, учените се нуждаеха от научна инфраструктура, логистици и полеви асистенти. Логистиците осъществяват техническата поддръжка на полярната ни база и предоставят нормални условия за работа и живот. Поддържат електроснабдяването, водоснабдяването, както и осигуряват изправността на отоплителните уреди. Това са нафтови печки, чиито дюзи редовно се запушват и следва да се почистват. Полевите асистенти помагат на учените в тяхното предвижване по суша и вода. Задачата на Дойчин бе да осигури безопасен рейд на геолозите във вътрешността на острова с цел добив на скален материал от по-високите места на планинския масив Тангра. Оказа се, че пътят до планината е осеян с дълбоки цепнатини в леда, които често са затрупани с прясно навалял сняг, създавайки по този начин т. нар. снежни мостове. Ходенето по тези снежни мостове крие голяма опасност, тъй като цепнатините са дълбоки десетки метри и пропадането в тях би завършило в фатален край. Опитен алпинист обаче може безпогрешно да намери безопасно трасе, което да избегне смъртоносните цепнатини. Полеви асистенти са и водачите на лодките Зодиак. До голяма част от зоните на проучване се стига по вода, което налага в антарктическите експедиции да бъдат включвани по няколко опитни водачи на лодки. На разположение на полярните изследователи са и няколко моторни шейни, които отново се управляват от полевите асистенти.
Полярната ни база се състои от няколко жилищни и складови постройки, както и от православен параклис. Най-старата постройка е един фургон, кацнал върху няколко варела, пълни с бетон. Много отдавна, когато този фургон е бил единствената постройка на базата, се извила снежна буря, придружена от ураганен вятър. От силните пориви на вятъра, фургонът започнал да се клати – явно някой от варелите, служещи за фундаменти, е бил поддал. Тогава един от полярниците измислил името, с което той и до сега е известен – Куцото куче. Така пише и на металната табела, указваща, че фургонът е част от Националния исторически музей. Останалите сгради са две островърхи бунгала в алпийски стил, едно иглу и основната сграда, в която се помещава кухнята и столовата. Именно в столовата за закуска и вечеря се събират всички полярници, като преди храна командирът на базата прави разчетите за предстоящите дейности и разстановява наличния ресурс от хора и материална част така, че всеки един от учените да успее да реализира научните си проекти.
Очаквайте втора част на пътеписа.
