Със своята поезия, но и със своето присъствие в литературата ни и в обществения живот Любомир Левчев беше и ще бъде предмет на разнопосочни тълкувания. Неговата несъмнена дарба обаче, признавана и от враговете му, му отрежда незаобиколимо място в литературната ни история. Дори известният ни журналист и писател Георги Марков, някогашен приятел на Левчев, а по-сетне идеологически противник, в прочутото си критично писмо до поета му признава дълбочината и одареността. "Критиците се надпреварват да те превъзнасят, вестници и списания са залети от хвалебствия, писани от хора, които не желаеха да те признаят. Хора, които никога нито са те разбирали, нито са имали необходимата интелигентност да отидат отвъд лозунгите в поезията ти" - пише Марков.
Левчев почина вчера на 84-годишна възраст. Той беше тежко болен през последните месеци, придвижваше се с количка.
--------
Роден е на 29 април 1935 г. в Троян. Завършил е гимназия в София и библиография и библиотекознание в СУ "Св. Климент Охридски". Издава първата си книга "Звездите са мои" през 1957 г. Има близо 60 преведени книги в 36 страни. Автор е и на романи, и на сценарии за филмите "Мълчаливите пътеки", "Гибелта на Александър Велики" и "Сладко и горчиво".
Бил е първи заместник-председател на тогавашното Министерство на културата, наречено Комитет за култура (1975-1979), както и председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 г. По негово време Съюзът на българските писатели доби голяма институционална значимост и развиваше извънредно активна дейност като организация.
Левчев е бил и народен представител в три парламента.
Носител на много държавни отличия, на международни и национални литературни награди: Димитровска награда (1972); орден "Стара планина" I ст. (2006); Златен медал за поезия на Френската академия и носител на званието Рицар на поезията (1985); медал на Асоциацията на венецуелските писатели (1985); наградите "Мате Залка" и "Борис Полевой" - Русия (1986); Голямата награда на института "Александър Пушкин" (1989); Световна награда за мистична поезия "Фернандо Риело" (1993); Национална награда "Христо Г. Данов" за цялостно творчество (2008); орден "Владимир Маяковски" на Съюза на писателите в Евразия и Съюза на писателите и преводачите в Русия (2009); Златен венец - Стружки вечери на поезията (2010). Баща е на поета Владимир Левчев и на художничката Марта Левчева, съпруга му е художничката Дора Бонева.
-------
Той бе упрекван от едни заради високата кариера и неизбежно съпътствалите я компромиси с властите, която постигна по време на тоталитарния режим. Беше и хвален, и прехвалван от критиката понякога по конюнктурни причини, а понякога по искрени убеждения. Въпреки своята противоречивост бе ярка фигура в културния ни живот от втората половина на XX век. Личен приятел на съветски звезди от културния небосвод като Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Владимир Висоцки, Левчев организира Световните писателски срещи в София, на които привлече наистина забележителни имена от цялата планета и успя да поразчупи представата за културния живот на тоталитарната държава като царство на цензурата и идеологическите щампи. Това несъмнено се дължеше и на близката му дружба с дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова, и на покровителството от страна на властите, но и на високия вкус, който притежаваше самият поет в сферата на културното съзидание.
Животът на Любомир Левчев може да бъде наречен всякак - компромис с властващата идеология и номенклатура заради лични изгоди и позиции; сериозна и резултатна работа в ограничаващи условия за повишаване културните хоризонти на нацията; въжеиграчески танц между светлината и тъмнината с неизбежните падения и възходи.
Можем да го приемем и за символ - на една цяла епоха, на високото и ниското в самата човешка същност, на дуалистичната природа на таланта.
Както и да го наречем, и приятели, и противници на поета знаят, че си отиде даровит и ярък български творец.
Поклон пред паметта му!
ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ
Аз няма да умра като хората.
Аз просто ще престана
да те сънувам.
А това е немислимо...
Иначе ще изглеждам замислен.
И времето ще се нарича Големия Сън.
И изведнъж ще разбера всичко.
И ще въздъхна: Не можа ли
някоя по-прилична смърт
да ме избере.
Ти от кой край си?
ще започне тя.
Аз съм от края на света
ще завърша аз.
Но преди да се случи всичко,
ела още веднъж, мое вечно момиче.
Донеси ми наглата усмивка,
с която те гледах
първия път.
Тя е скрита в тенекиената кутия
от бисквити,
кръгла като нашия лунен вятър,
ръждясала като ветропоказател
кутията, в която крия
пистолета на баща ми,
защото...
Аз няма да умра като хората.