Хайгашод Агасян е популярен композитор и музикант, автор е и на много песни за деца. Роден е през 1953 г. във Варна, от арменски произход е. Завършил е Българската държавна консерватория в София. Специализирал е камерна музика във Франция и Унгария. Свирил е в различни симфонични и камерни оркестри. Участва като автор на музиката и актьор в много от постановките на Недялко Йорданов.
---
- Твърдите, че музиката най-много облагородява. Защо?
- Без да имам претенции да коригирам Библията, там пише: "В началото бе Словото". Аз обаче мисля, че преди това са били трептенията - музикалните, хармоничните, от природата, които са подредили по някакъв начин тази невидима връзка с Онзи над нас. Музиката е най-елегантното общуване между хората. Поезията е на същата висота. (Винаги нося в себе си книга с поезия или ако отида някъде и ми подаряват - не знаеш къде какво ще откриеш за душата).
- А как пишете песните си - стъпвате върху стиха или в началото идва мелодията?
- Винаги предпочитам първо да бъде стихът. Имам няколко песни, при които първо е била музикалната идея. Вътрешната ми съпротива към този начин е заради това, че извън песента думите, които са написани към музиката, нямат поетична стойност.
- А как се пише музика по стихотворение? Има много математика сякаш. Вие добре ли сте с математиката?
- В музикалното училище учителят казваше: "Ето, стигнахме корен квадратен, повече няма да учим, защото няма да ви трябва в живота" (смее се). Математиката е в основата на всичко, най-вече на музиката. При мен се получава така - ако чета едно музикално стихотворение - с ритмика, фраза, римувано, на второто прочитане ми тръгва мелодията. Така е, като чета Недялко Йорданов.
- С кои български поети сте общували и работили?
- С Недялко ме срещна съдбата. След завършването с отличие на Музикалната академия с майсторски клас по Камерна музика и специализация в чужбина последва разпределението - извика ме директорът - композиторът Александър Райчев, и каза: "Изпращаме те в Бургас". В тази къща, която виждате, тогава живееха майка ми, леля ми, баба ми и аз казах, че няма как да ги оставя. Тогава моя състудентка ми каза, че има конкурс в оркестъра на Младежкия театър, който спечелих и това преобърна живота ми. Съобщих на ректора, че оставам в София и той ми вика: "Дотам ли изпадна, Хайго?". В неговото съзнание това не било на моята висота, защото оркестърът имаше обслужваща роля - свиреше на всички детски спектакли. Това ме свърза с театъра.
- А какво място заема театърът в живота ви?
- Аз пиша от първи клас. Извървях дълъг път, докато си изградя име и хората ме запомнят. Театърът ми помогна, защото започнах да пиша театрална музика. Приемах дори роли - абитуриент, емигрант (смее се). 13 сезона прекарах в театъра, чиито среди ме приеха и се запознах с хора от огромни величини - актьорите Борис Арабов, Володя Смирнов, Йорданка Кузманова, Николай Узунов. Когато дойдоха промените, с тях дойде и заповедта за закриване на оркестъра на Младежкия театър и на Сатиричния театър (тогава с диригент Димитър Вълчев), а над 40 души актьори бяха уволнени. В момент, в който не знаех накъде да поема, ме срещна Недялко и ми предложи да отида в театър "Възраждане", откъдето за втори път ни уволниха. Беше страшно, политиката се намеси в тази област, изземаха ни инвентарите. Радой Ралин е идвал да ни помага да пазим вещите си. По времето, когато правихме "Страшни смешки, смешни страшки за герои със опашки" (1979 г.), вече имах няколко песни по стихове на Недялко. Имал съм щастието да пиша песни по стиховете на големи наши поети, сред които и Блага Димитрова. Първата ми песен, която получи награда, е "Искаш с теб да останем добри познати" (тогава на конкурса я изпяха Марияна и Тодор Трайчеви, по-късно и Искра Радева и Михаил Белчев). Искра Радева е за мен като сестра. Театърът ме запозна и със съпругата ми по един много интересен начин. 80-те години стана модерно да се ходи на аеробика и всички актриси играеха - Аня Пенчева, Ваня Цветкова. Дойде Татяна Стоянова, треньорка по аеробика и художествена гимнастика, моя приятелка, работи в Министерството на спорта, и вика: "Имам една много добра корепетиторка, пианистка, арменка е, дай да те запозная".
- А защо непременно арменка, задължително ли е?
- Това е заветът на предците ни. Спасявайки се от кланетата (1915), това е било начин да се опази родовата памет. Единият ми дядо идва от Одрин, другият - от Еверек, село в Анадола, едната ми баба идва от Комотини, спасявайки се, идват в България. Баща ми се ражда в Пловдив, майка ми - във Варна, и аз също във Варна. Та Таня доведе освен бъдещата ми съпруга и още 5 жени. Седят на една маса като художествен съвет и ме гледат.
- И ви оценяват ли?
- Е, аз, който съм много общителен и нямам задръжки, този път се гипсирах. Те ме наблюдаваха! После Таня питала жена ми: "Какво ще кажеш за Хайго?", а тя рекла: "Абе голям темерут, дума не обели." А в театъра ме познават, там нямаме задръжки и колегите ме майтапеха: "Хайго, какво става, обръча се затяга, а?".
- Весело сте живели в театъра явно.
.- Ами какво ли нямаше. Играем например един клас абитуриенти - Георги Кадурин, Маца Пехливанова, Ернестина Шинова. Класна ни беше Искра Радева. Аз нямам опит в театъра и освен това ненавиждам бръсненето. Когато свиря, се съобразявам, но на сцената трябва да си винаги избръснат, изгладен. Аз обаче отивам небръснат на представлението. Играем си пиесата и в един момент Искра Радева вика: "Стани, бе, Хайго!", а това го няма в пиесата. И мозъкът ми почва да работи, нещо става! "Колко пъти ще ти прави директорът забележка да идваш бръснат на училище?". Аз съм прав, мисля, публиката се смее, тия до мене, "съучениците" викат "копеле, кажи нещо!". И в ужаса си казах голяма глупост: "Аз му представих бележка, че имам лишеи"...
- А големи напрежения имали ли сте в театъра?
- Е, има си хас. На премиера например ще идва вицепремиерът на президента Първанов. В цялата работа има намесено оръжие. Накрая шефът на бандата убива полицая под прикритие и има един-единствен пистолет, който гърми с халосни патрони, останалите са бутафорни. Оглеждаме декорите, дрехите преди началото, което е в 19:00. В 18:30 посрещаме гостите и идва Недялко пребледнял: "Хайго, пистолета го няма. Тръгвай да го търсиш". Излизам аз от Музикалния театър и спирам хората по "Дондуков" - "Знаете ли наблизо къде има оръжеен магазин?". Стигам Халите и на ъгъла има оръжеен магазин, а това става в 7 без 10. Влизам вътре и се обяснявам и обещавам в 22 ч. да го върна - не знам как съм изглеждал, за да извади продавачът пистолет, даде ми го с два халосни патрона и вечерта го върнах.
- А кои са емблематичните личности във вашия живот?
- През 1983 г. се запознах със Стефан Цанев. Навремето на сцената само хора като него говориха неща, които ние дори не можехме да си помислим. Питам го: "Защо не излезеш сега да говориш?", а той казва: "Защото думите нямат стойност. Всеки говори каквото си иска". Много съм работил с Радой Ралин, имам песни по негови стихове, с Дамян Дамянов. Близки приятели сме със съпругата му - поетесата Надежда Захариева. Имаме много песни заедно! Близък съм с Любомир Левчев. Песен по негови стихове е "Да те жадувам" на "Сигнал" по музика на Георги Костов. Ваня Петкова, Павел Матев (на "Златния Орфей" съм участвал с негов стих и моя музика), Петър Караангов, Георги Константинов...
- А защо пишете детски песни?
- Синът ми много ревеше. Почна нещо да му пея и той млъкне. В момента, в който си кажа:"О, Господи, малко тишина!", и той пак започне. 1985 г. направихме с Недялко двете песни "Светът е хубав" и "Хей, приятелю, здравей!" Има и още една песен, която с моя син записахме заедно - песента на кокошката Стоянка, която дава кураж на петела Димитър - песента се казва "Хич не ми пука". Децата много я обичат, защото за тях това е начин да покажат свое мнение и отношение. Пее се: "Ако тайнствен непознат на вратата ти почука, ти не бой се, смел бъди и кажи - хич не ми пука".
