На 70-годишна възраст почина поетесата Федя Филкова, съобщи БНР. Още след първата ѝ стихосбирка „Цветя с очите на жени“ (1982 г.) поетът Александър Геров я нарича "българската Емили Дикинсън“.

Федя Филкова е родена на 10 март 1950 г. в с. Малка Брестница, област Ловеч. Завършва немска филология в Софийския университет.  Авторка е на осем стихосбирки – "Цветя с очите на жени" (1982; 2004), "Нежен въздух" (1988), "Рисунки в мрака" (1990), "Крехко разпятие" (2000), "Моята твоя любов" (2009; 2012), "Второ сърце" (2009), "Нищо тъмно" (2014) и сборника "Третата жена" (2014) и "Толкова е кратко. Стихотворения 1969-2019" (2020). Стихотворенията ѝ са превеждани на различни езици, а през 2013 г. на немски език в превод на Андреас Третнер излиза антологично издание със 77 нейни стихотворения (Nachtgras, Drava Verlag, Klagenfurt-Wien). 

Самата тя е превела на български над 20 книги с немскоезична поезия и проза. 

Дългогодишен редактор в издателство "Народна култура" (1982-1992). След демократичните промени работи като държавен експерт и дипломат, културен аташе в българското посолство във Виена, външнополитически секретар на президента Петър Стоянов и съветник в българското посолство в Берлин.

Носител на Австрийската държавна награда за художествен превод за 1995 г. През 2015 г. е отличена с наградата "Златен век" – "Печатът на Симеон Велики", на Министерството на културата на Р България. От 1972 г. е съпруга на поета Николай Кънчев (1936-2007). От 2007 г. организира, заедно с актьора Милен Миланов, ежегодния Поетичен Никулден, а от 2012 г. присъжда Наградата за нова българска поезия "Николай Кънчев". 

Проф. Михаил Неделчев определя творбите на Федя Филкова като минималистична литература, деликатна стилистика, вградена в смели тематични насоки: „Това е литература, която говори за смъртта – и поезията, и прозата. Много малко са тези от нас, които говорят за смъртта, мислят за нея, успяват да опитомят смъртта."

Нагоре, нагоре
      На Николай

Почакай, подай ми ръка,
заедно да изкачим стълбата до небето.
Земята тук като болна повръща
от неспирното колело на живота.
Без теб ми се вие свят.
Почакай, подай ми ръка!

Без да почука

Смъртта не ми е сестра.
По нищо не си приличаме
с тази безцеремонна жена,
която влиза,
без да почука,
и без да попита сяда
насред стаята,
насред деня,
насред живота
и ми протяга ръка,
чака да я поема,
не спирайки да повтаря:
- Толкова си ми близка.