С кабаретна песен на немски и асоциации за Третия райх започна спектакълът „Животът е сън“ на световноизвестния режисьор Деклан Донелан и творческия му партньор – сценографа Ник Ормерод, показан на първата ни сцена в Народния в рамките на платформата "Световен театър в София". Българската публика видя визионерската пиеса на Педро Калдерон де ла Барка от 17-и век за човека като играчка на съдбата и бунта на свободната воля в една ординерна, леко демодирана и доста статична постановка, в която често един актьор говори, а останалите стоят безмълвни, подредени в някаква геометрична конфигурация около него. Философската дълбочина и трагизъм на историята за принц Сехизмундо, окован във вериги и подлаган от собствения му баща на изпитания, които разклащат и срутват представите му за реалност, останаха някак си неусетени в тази режисьорска интерпретация и в прекалено академичните изпълнения на актьорите в главните роли. Постановката с нищо не успя да ни изненада, може би защото пиесата „Животът е сън“ на Калдерон е изградила много силна сценична традиция у нас. Завинаги образец на висок модерен театър остава разтърсващият спектакъл на младия Иван Добчев в театъра на Армията от началото на 80-те с Йосиф Сърчаджиев и Наум Шопов. От дистанцията на спомена е трудно да се каже дали някога след това Добчев е създал нещо по-добро, но според мнозина този негов ранен връх никога не е бил надскочен. Преди по-малко от 5 години експресивният прочит на бароковия шедьовър пък донесе „Икар“ за дебют на режисьорката Дина Маркова и за водеща мъжка роля на Боян Арсов – голия, гърчещ се Сехизмундо в страдалческия му опит да проумее враждебния свят… Така че „Животът е сън“ на Донелан – продукция на неговата марка „Чийк бай джаул“ от Лондон, осъществена с трупата на Националната компания за класически театър в Мадрид (играе се на испански), е не повече от редово присъствие в афиша на театралния фестивал "Световен театър в София". И ако тя може да претендира за интелектуалното ядро на форума, то, без всякаква претенция, неговото сърце е музикално-драматичният спектакъл „Любов“ на италианеца Пипо Делбоно и неговите артисти.
„Любов“ с обезоръжаваща простота изследва, в поредица от емоционално заредени живи картини, всички възможни нюанси на любовта – търсената, изживяната, изгубената, желаната, отречената, дори липсата на любов… Меланхоличното и страстно фадо, композирано от Педро Жойа в традициите на музиката на Португалия, Ангола, Кабо Верде озвучава стихове на поетите Карлос Друмонд де Андраде, Еухенио Андраде, Даниел Фелипе, София де Мело Брейнер Андерсен, Флорбела Еспанса, Райнер Мария Рилке, Жак Превер, които вървят като титри над сцената. Празна, тя е доминирана от червения цвят на страстта с аскетичен декор от само едно изсъхнало дърво – Дървото на жертвоприношението на Андрей Тарковски, което главният герой засажда със сина си, докато му разказва историята за монаха, който го полива всеки ден, докато не разцъфти. Докато Жойа, Алине Фражао (чийто чувствен глас открива спектакъла) или Мигел Рамос пеят, понякога акомпанирайки си с китара, останалите актьори танцуват като мълчаливи фигури – огромна фреска в постоянна трансформация; понякога напомнят скулптури – своеобразна „Пиета“ на Микеланджело, която оживява, превръщайки „статуите“ в несъвършени, но чувстващи човешки същества. Театърът на Пипо Делбоно е попил вдъхновения от танца на Пина Бауш, може би и от сценичните видения на Ромео Кастулечи и Робърт Уилсън...
Според Пипо Делбоно, който се явява сред зрителите в залата в началото и края на спектакъла, любовта е не само чувство, но и състояние на душата, тя е онова зъбчато колело в човешкия организъм, което движи, троши и прекомпозира всичко онова, което изживяваме и което желаем.
Amore на Пипо Делбоно и Националния театър на областта Емилия Романя е вълшебен акт на любов към публиката, към себе си – артиста, след мъчителния период на пандемията, и навярно – път в търсене на Бога. На финала, когато песните са изпети и маските падат, виждаме Доли Албертин, Джанлука Баларе, Маргерита Клементе, Илария Дистанте, Марио Интрулио, Нелсон Ларича, Джани Паренти, Пепе Робледо, Грация Спинела и останалите – едни вече немлади артисти (поне повечето от тях), но красиви, одухотворени, озарени от любов. Светлинният дизайн на спектакъла, който се игра в Сатиричния театър, е на Орландо Болонези.
