Франсис Форд Копола е на 85 и е заснел някои от най-великите филми в историята на киното. Освен това финансира "Мегалополис" от джоба си. Всичко това му дава неопровержимото право да прахоса 120 милиона долара, както намери за добре, да покаже резултата в Кан, където през 70-те е първият в историята на фестивала носител на две "Златни палми", и да бъде изпратен с аплодисменти и освирквания. Реакциите, които лебедовата му песен предизвиква, са поляризирани. Но е трудно да се скрие какво представлява "Мегалополис", творческото завещание на човека зад "Кръстникът" и "Апокалипсис сега" - амбициозен, скъп, трудно поносим анахронизъм.
Причините за това се крият не само в историята на проекта - той може да е бил и новаторски в началото на 80-те, когато започва развитието му; нито в биографията на автора - Копола, уви, няма свестен филм през този век. Дали всички продуценти на света са били прави да отхвърлят сценария като несъстоятелен? Не вярвам, че някой студиен бос има друг интерес освен печалбата и милее за бъдещето на седмото изкуство, тъй че филм с тази диагноза спокойно можеше да е и добър, дори революционен. Но "Мегалополис" не е никое от тези неща. Каквито и аргументи да извадим заради красното име, стоящо зад него, заради знатния актьорски състав (в по-голямата си част пропилян), заради пищната орнаментика и псевдофилософските идеи на екрана, той е чисто и просто грандиозен провал. Да го наречем "скучен" би било омаловажаване.
Действието се развива в алтернативна версия на Ню Йорк, наречена "Нов Рим". Римската империя с нейните възходи и падения е очевидна метафора за днешна Америка. В пренаписвания 300 пъти (по думите на самия Ф. Ф.) сценарий е намерено място и за вулгарен популизъм а ла Тръмп, който днес се състезава за трети път за президент на САЩ. Героите носят имена като Цицерон, Цезар и Клавдий, а сюжетът, доколкото го има, е вдъхновен от заговора на Катилина от 63 г. пр.н.е.
В сблъсък между старото и новото архитектът-визионер Цезар Катилина (а не Каталина, както упорито твърдят българските субтитри) се изправя срещу кмета на града Цицерон. Първият вярва, че Рим трябва да бъде разрушен, за да отстъпи място на един по-добър свят, построен с неговия суперматериал мегалон. Вторият е традиционалист и практик, не без нужната доза корупция. Но палавата му дъщеря Юлия да вземе, та се влюби в архитекта. Всичко това не е много важно - "Мегалополис" не се вълнува особено от фабула, причинно-следствени връзки, кохерентност на събитията и персонажите.
Практически той е хаотично нахвърляни потпури от помпозни дигитално генерирани кадри, произнесени насред нищото сентенции на живи и мъртви мислители (някои запомнящи се), сцени на упадък и разврат, редуващи се с цитати от Шекспир, Петрарка, Гьоте, Марк Аврелий, Ралф Уолдо Емерсън и самия Копола, политическа сатира до препратки към митология и антична история. Виждаме как един уморен и огорчен от живота човек си води философски записки с дълбочината, но не и с ентусиазма на един тийнейджър. Разбира се, в днешните смутни (кои ли не са?) времена може да се изкушим от мъдростта на ветерана, който с все сили ни предупреждава накъде върви светът. Но на Копола хич не му отива роля на Нострадамус, нито позата на идеалист и романтик, която неколцина се опитват да му припишат заради захаросаната мелодрама във втората половина на "Мегалополис". Каквото и да е искал да каже авторът, не се е получило.
Нямам проблем с липсата на последователност и логика във филмовия разказ, съдбата на критика е да изгледа безчет ненаративни и експериментални филми наред с комерсиалните масовки. Работата е там, че "революционният нов материал", от който е изграден "Мегалополис", всъщност представлява един безкраен рециклаж. Само дето Линч се справи по-добре с психеделията, а Нолан - с парадоксите на времето.
В "Мегалополис" е наблегнато на размера, не на идеите - макар на повърхността да изглежда обратното. Така, парадоксално, недоволният от развитието на съвременното кино Ф. Ф. Копола прави същото, което и заклеймяваните от него филми по комикси, но не толкова успешно. Събира куп звезди - Адам Драйвър, Джон Войт, Лорънс Фишбърн, Шая Лабьоф, и ги хвърля в шумна, зрелищна, инфантилна глупотевина. Хайде, Талия Шайър и Джейсън Шуорцман са там по роднинство, но Дъстин Хофман за две безлични минути - защо?! Две от главните роли са изиграни твърде слабо от Натали Емануел и Джанкарло Еспозито. Единствената, която проявява актьорски инстинкт, е Обри Плаза в карикатурния образ на репортерката Уау Платинум.
Техническата сръчност е несъмнена, но монтажът не успява да се пребори с несвързаните мисли на режисьора (може би дори не иска), а костюмите са ужасно мързеливо направени като за историко-фантастичен епос. Всяка утопия се превръща в дистопия, гласи едно от разсъжденията в "Мегалополис", и то може да се приложи към самия филм. Копола, за жалост, не е младият, потентен и напредничав архитект, а славният Рим, който си отива. Нека го запомним с нещо друго.
YouTube
