Втренчени в скандалите на властта, понякога забравяме каква голяма, апетитна торта представлява управлението на ГЕРБ. Хората на Бойко Борисов държат контрола върху законодателството и бизнес регулациите, върху държавни и общински предприятия, кадрови назначения на всички нива и какво ли още не. Възможностите за облагодетелстване, които подобна ситуация предоставя, са практически безкрайни.ь
Има хора, които не свалят поглед от тази кошница с подаръци и търсят удобен случай да бръкнат в нея. Може да извадят постче в страната или зад граница, или законова поправка, която им носи изгода, или просто шанс да се докоснат до поотпуснатия, но все още мощен политически бицепс на лидера на ГЕРБ. Въобще, каквото и да търсиш от властта, кабинетът на Борисов (или на неговите гаулайтери) се явява най-прекият път към откриването му.
С това са наясно всички, включително онези политици, на които мнозина прогресивни и демократично мислещи българи възлагаха своите надежди за бъдещето. Става въпрос за т.нар. традиционна десница, както обикновено наричаме съвкупността от остатъците и производните на някогашното ОДС. През 2014 г. една група такива партии - ДСБ, ДБГ, СДС, БЗНС и НПСД, обединени в коалицията “Реформаторски блок”, създадоха политически прецедент, като съставиха съвместно правителство с ГЕРБ.
Щяха да правят реформи, щяха да променят страната
Или поне така обещаваха. В крайна сметка прекараха две години, премествайки се от единия хълбок на другия в своите министерски кресла (и позиции на всички нива надолу по йерархията на управлението), които Борисов щедро им отпусна, за да удържат масивното му тяло на върха на властта. Но не направиха нищо за своите избиратели, които им бяха възложили доверието си. Нищо чудно, че дори не влязоха в следващия парламент.
Политическият провал очаквано ги разпиля в различни посоки. И сега всеки трескаво търси нова пътека към успеха без оглед на принципи и отношения в миналото. ДСБ и “Да, България” се събраха заедно от немай-къде въпреки взаимното недоверие, което изпитват помежду си. ДБГ избра да подкрепи за изборите в София Мая Манолова - бивш червен депутат, зад която се очаква да застане БСП. Мотивът - имала “сили да се противопостави на статуквото”. Същото онова статукво, което преди две години самото ДБГ подкрепяше. А БЗНС на Николай Ненчев шашна всички, когато стана ясно, че се коалира с ДОСТ - партията на изгонения от ДПС Лютви Местан. Десни земеделци и бивши депесари обявиха, че заедно щели да борят и “крайния национализъм”, и “етническите партии, които на практика са олигархични структури”, за да спасят България от изпадане в “сивата зона на руските интереси”. Много убедително, няма що.
Разбира се, опортюнизмът отведе някои десни обратно при ГЕРБ. На първо място СДС, сега оглавяван от Румен Христов, след това и партиите дребосъци “Обединени земеделци” и “Български демократически форум”. Трите формации влязоха в орбитата на ГЕРБ преди тазгодишните европейски избори благодарение на неочакваното, но извънредно навременно съдействие на Жозеф Дол - председателя на Европейската народна партия (ЕНП). В средата на март тази година Дол изпрати отворено писмо до българските десни партии - членове на ЕНП, в което ги призова да се обединят, за да подсигурят максимално политическо представителство на дясното партийно семейство в Европейския парламент. Това беше едва
завоалирана покана за сбор под командата на Борисов
СДС се отзова и беше възнаграден с евродепутатското място на своя кадър Александър Йорданов. А сега подобен сценарий със същите участници се разиграва и за местните избори през октомври.
За прогерберските десни такива предизборни съюзи носят очевидна политическа изгода. ГЕРБ остава най-силната партия в страната и може спокойно да носи на гърба си десетина подобни формацийки, както отдавна прави БСП със своите коалиционни формати, в които влизат разни полуанонимни леви структури. А също и да се “разплати” за публичната им подкрепа с някое друго кметско или общинарско място в по-малките населени места в страната.
По-любопитен е въпросът защо ГЕРБ отведнъж реши, че трябва да събере около себе си подобни незначителни политически сили. Все пак Борисов и хората му години наред гордо се хвалеха, че печелят изборните си победи със свои собствени сили, без да разчитат на коалиции, както правят повечето родни политически играчи. От БСП настояват, че това е признак за изчерпването на ГЕРБ - ресурсите на управляващите намалявали, което ги принуждавало да сформират алианси, за да продължат да поддържат своята доминация. На такава теза обаче трудно може да се повярва, тъй като
електоралната тежест на десните мъници, които Борисов си подбра, е повече от съмнителна
Може тук и там да добавят някой и друг глас, но нищо повече. В случая по-полезно е да се чуе мнението на самите гербери. „Макар и малко останало, СДС е емблема”. Така описа ползата от синята партия бившият седесар Георги Марков преди европейските избори. И определи като знаков съюза между ГЕРБ и СДС в годината, в която се отбелязват три десетилетия от началото на промяната през 1989 г. Кандидат-кметът на София Йорданка Фандъкова пък заговори наскоро за необходимостта от единство на „старата и новата десница”.
Това подсказва, че същинската стойност на тези коалиции е по-скоро символна, отколкото електорална. Събирайки ГЕРБ със СДС - новото със старото дясно, Борисов се опитва да прокара една непрекъсната линия на приемственост с реформистките сили в българското общество от 1989 г. до сега, в края на която стои неговата партия. Когато гербери и седесари седнат заедно, посланието е: „Каквото започнахме едните преди 30 години, го довършваме заедно с Борисов сега”. Тази представа се затвърждава и от благословията, която европейските десни дадоха на този съюз - нали да настигнем Европа винаги е било крайната цел на прехода все пак! Неслучайно Борисов със задоволство обясняваше същността на коалицията с тромавата, но сполучлива формула „съюз на демократичните граждани за европейско развитие на България в ЕНП”.
Другата идея, която стои зад тази коалиция, е постигането на дясна консолидация около ГЕРБ, която да превърне партията на Борисов в център на дясното пространство, както е с БСП в лявото. И още - да лиши от легитимност претенциите на партиите, обединени в „Демократична България”, че са автентични представители на дясното у нас. Това е и причината, поради която босът на ГЕРБ от евроизборите насам не спира да атакува противостоящите му десни, че работят в полза на социалистите, като отказват да застанат до него. „Яд ме е за тези, които казват, че са в дясно, и се борят за един-двама евродепутати. Те не се бият с БСП, тяхната задача ще е да рушат нашия съюз, за да върнат БСП и ДПС на власт. Не знам дали си задават въпроса - като свалим ГЕРБ и СДС, какво ще правим?“, стръвно ги порицаваше Борисов. И няма съмнение, че хората му ще ползват реторика в същия смисъл и сега, когато основните съперници за кметското място в София са кандидатът на ГЕРБ Йорданка Фандъкова и лявата Мая Манолова - първата, отхвърляна от десните партии, а втората - подкрепяна от такива.
Затова Борисов ще продължава да носи като значки на ревера си десните партийки, които се съгласиха да му пристанат. А те ще се лепят като замаяни от миризмата мушички върху "медената пита", за каквато взимат управлението на ГЕРБ. Изгодата е очевидна и взаимна. Измамени (за пореден път) ще останат онези избиратели, които все още си въобразяват, че дясното у нас има някакъв смисъл.
