1.

Покрай Деня на будителите, както всяка друга година, опитвам да си представя онези мъже от голямото българско зазоряване, които, разпръснати в народа си, понякога разпилени и във вековете, нерядко в отчайваща, но вдъхновена самота, са сътворили неподражаемия проект на българското пребъдване. Ако ние сме тук, на своята земя, под собственото си име, то е не заради отдавна отгърмелите победи на оръжието ни, нито от мъдростта и прозренията на обвити в слава царе. Ние сме тук – и българи! – най-вече като плод на техните самоотвержени дела, на безсмъртните наши книжници, мъченици, светци, отци и национални пророци. Не е за вярване, че ние сме този плод – може би горчив, може би различен, но ние сме това, не някой друг. И пак ще кажа: ние не сме наследници на жилав и горд народ. Ние сме самият този народ и ще трябва да следваме светлите им завети. Защото един завет може да отстъпи само когато е вече постигнат.

Всички сме призовани да се трудим в полето на този завет. Но трябва да съблюдаваме необходимата скромност. Онези ковачи на българското бъдеще са били, без съмнение, скромни. Може би защото не е имало кой да ги провъзгласи за будители. Днес – охо! – будители да искаш: съвременни. Провъзгласяват ги без мярка, провъзгласяват се и сами. Не трябва да се заблуждаваме – в България будителите не се прераждат: кръвта ли утихна, суетата ли смалява всичко, вие кажете...

На екрана попитаха известен софийски учител по литература как се чувства като днешен будител? Човекът е прочут преподавател, способът му е нестандартен, учениците му са луди по него, харесва му да си работи професията, отказва да се жалва от заплащането. Отказва и да се възприеме като будител. „Будителите – казва – са икони.” С това приключва въпросът.

2.

Този учител се труди точно в нивата на онези славни предходници – в полето на дългите бразди, в полето на думите. В мартиролога на будителите книжовниците и учителите преобладават. Битката за езика не стихва от мига на събуждането на този народ и се води страстно и безкомпромисно. (Последните безотговорни актове на държавата само потвърждават, че будителите са в миналото.) Защото думите са главна съставка във веществото на българската свобода.

Всеки нашественик, поробител или просто по-голям брат по някакъв начин е опитвал да посегне на думите и буквите. Не непременно да ги открадне, да ги обяви за свои, както напоследък. Искали са в столетията да ни оставят безкнижни, изгорили са и отнесли от храмове и библиотеки милион свещени страници, забранявали са речта ни, потъпквали са образованието ни. (Това не е някакво историческо веяние. 1740 училища са закрити в отечеството от началото на века до днес!) Онези мъже са съзнавали, че думите са фундамент на националната независимост и – пак! – на свободата.

В граничещите с България територии от старото българско землище останалите в неволя сънародници смятат нашето слово именно за език на свободата, гарант за утрешно приобщаване към родината. ”Когато говориш езика на свободното отечество, макар и под робство, ти сам си свободен” – учат старите свещеници малките българчета. По-късно даскали и воеводи довършват учението и ги водят на кървавия изпит за тая свобода.

Дядо Йоан от Лерин, правуйчо на синовете ми, бил изправен пред прясно изкопан гроб – дано се изплаши и да прекрати българския говор в дома си. Стреляли над главата му, но думите бяха останали в сърцето му. С тях и умря.

В свободна България един президент съвсем сериозно разсъждаваше как да се въведе у нас и чужда азбука, паралелна на кирилските букви.

3.

Думите са главното в предмета на моя живот. Изпитвам мъчителна отговорност за тях. Не ми е безразлично какво им се случва, къде ги поставят, в какво ги забъркват. Един от най-талантливите мъже, които познавах, писателят Валентин Распутин, казва: „И хубавата, и слабата книга се създават от един и същи материал, от едни и същи думи...” Изречението отива и по-далече, но дотук то е достатъчно универсално и точно дотук аз сам съгласен с него, с широкия му и пълен с напрежение смисъл: от едни и същи думи са съставени и честната, и измамната реч. И патриотичната, и предателската. И бунтовната, и конформистката. Речта на човеколюбеца и речта на мизантропа. Любовната реч и безразличната. (Наистина, и до днес не приемам, че, да речем, „Страданията на младия Вертер" или „Коварство и любов” са написани на един и същи език с „Моята борба”. Това нито един езиковед няма да признае, а в него аз ще вярвам до гроб.) Трябва да се съгласим с майстора, че веднъж думите могат да бъдат точно, изящно, правдиво поставени, а в друг случай – грозно, отблъскващо, недостойно. При целия си дълг към тях не успявам да открия как да предотвратя второто. Мат’риалът е на всички и който иска да злоупотреби с него, ръцете му са развързани. И устата. И перото. Понякога се получават незабравими късове, цял живот не можеш да ги преглътнеш.

4.

Помните ли? Мисля, че беше есен, мисля, че беше глад и надежда. Бедни хорица се събраха да протестират срещу политиката на унищожение на болните и слабите. И възрастните. Някакви организации на сърдечноболните и на пенсионерите излязоха на тиха акция. Правителството изпрати срещу тях барети. Едни нахранени момчета ги понатупаха и разпръснаха. Отнеха им... думата. За това или за друго такова събитие същата есен един вестник написа: „Алчни старци изпълзяха на припек.” Вестникът отдавна го няма, сквернословието остана. Думите не прощават.

Или: пак пенсионери бяха, добрали се до Народното събрание, искаха средства да си доизкарат старостта. Излезе председателят на парламента на стълбите пред жълтите плочки, разтегна в презрителна гримаса гнусливото по природа изражение на лицето си, започна да ги хока: вместо да се засрамят, че са работили на комунистите, дошли да искат увеличение на пенсиите. Не знам засрамиха ли се тези хора, че цял живот са се трудили. Но знам, че ако измряха, то не беше от срам, а от болести, глад и унижения. Не са прави древните, че думите отлитат. Днес не само написаното остава. И аз искам ей такива думи да не се забравят. Те са най-доброто отмъщение за мерзостта.

Така ще стане и с непредпазливия етюд на един сегашен управник. Обидата, гаврата с майките, развели черни знамена срещу системата, която убива децата им, не остави никого равнодушен. Едни се вкамениха, други избухнаха, всеки по своя си причина. Моята причина беше и в това, че не може да се цапат българските думи с високомерие и насмешка към една безизходна човешка трагедия. С общите, с нашите думи едно самозабравило се лице дръзна да поругае и по възможност да угаси зародилата се вълна от съчувствие и солидарност. Тези думи, които пазят, спояват и обясняват цялото скъпоценно наследство на безсмъртните наши Будители, в онзи контекст присъстваха изнасилени, поругани.

5.

Такива епизоди скандализират дори все по-склонния към словоблудство български демократичен век. Съсипването на думите се извършва като на конвейер. Цинизмът, демагогията, фалшивите новини, фалшивата истина, фалшивите надежди, произвеждани от властници и политици, разрушават вековната опора на нацията. Как? Чрез думите. Защото думите все още водят в сърцето. Единственото, което можем да направим, е да влагаме в речта си повече истина, повече чест, повече плам. И не „повече”, а „само”!

Думите са на всички и всички имаме дълг към тях. И не е нужно да се озъртаме за нови будители. Достатъчно е да останем будни.