България е световният лидер в едно модерно направление в суровата област на финансите: отнемането на активи. Тя бе избрана за опитно поле, на което европейските власти засадиха най-откровено и драстично законодателство за гражданска конфискация, допускащо отнемане на имущество не само пряка собственост на обвинените в нарушение на закона лица, но и на максимално широк кръг граждани и фирми, ако обвиняемият е (дори косвено) облагодетелстван. Вече берем горчиви плодове от законодателния ентусиазъм.
Под възбрана
са активи, оценени за милиарди, водят се хиляди дела, които тепърва – от пет до десет години, колкото е нужно да преминат през всички съдебни инстанции и през проверка в европейските съдилища, - ще установят трайната практика в гражданската конфискация. Засега най-често се атакуват мерките за обезпечаване на бъдещата конфискация, за същинското и окончателно отнемане съдебните битки тепърва предстоят. Под неумолимото действие на третия закон на Нютон за динамиката, тъкмо в България започва развитието на нови методи за защита на имуществото– науката за финансова отбрана (financial defense), най-перспективният раздел на финансовото планиране.
Отнемане на имуществото на виновните
е практика толкова древна, колкото частната собственост и писания закон. Все едно дали виновните са определяни с акт на съд (присъда), по силата на закон или с акт на владетеля – още при шумерите имуществото им е отнемано в полза на държавата. Историята е пълна с примери, когато самото богатство на обвинения е крайна цел и причина за неговото преследване. Десетки са римските императори, осъдили или просто обявили с проскрипция политическите си опоненти за виновни, за да им конфискуват имуществото. Знакови в по-са конфискациите на френския крал Филип IV, при френската революция, Третия Райх. И разбира се „експроприацията на експроприаторите“ в съветска Русия и в нейния Източен блок. Във всички тези примери, колкото драматични, напук принципите на правото да са те, става въпрос за
лична конфискация (in personam):
тъй като лицето Х е извършило престъпление или са налице предписани от акта за конфискация субективни качества (например: лицето е еврей под юрисдикцията на Райха), то имуществото му се отнема. Отнемането придобитото от престъпление е универсална правна норма. Главното: конфискацията е част от наказателното производство срещу личността и собствеността й. От началото на хилядолетието в Европа се развива доктрината, че личната конфискация е „твърде слаб инструмент“ в държава, приела Всеобщата декларация за правата на човека (1948). Както във всяко наказателно производство, тежестта да докаже вината и основанията за конфискация носи държавното обвинение. Обвиненията и връзката между престъпната дейност и конкретен актив често остават недоказани. „Абсолютни престъпници“ не само „се измъкват“ неосъдени, но запазват собствеността си. Затова европейската бюрокрация налага новата концепция за
гражданска конфискация (in rem).
От ще от 90-те години тази идея е издигната в ранг на обща препоръка и приоритет за налагане в законодателствата в Евросъюза, но среща съпротивата на националните парламенти и не е приложена - с изключение на отделни елементи и процедури, - в нито една европейска правна система. Докато през 2012 и окончателно – през 2018 г. тя триумфира в България. Идеята на тази правна доктрина е конфискацията да се отдели от наказателното производство в ново, гражданско, което да се насочи не към личността на преследвания, а към отделна вещ. А тежестта на доказване да се стовари върху ответника: вместо държавният орган да доказва, че нещо е придобито противозаконно, достатъчно е властите само да заявят това, а собственикът трябва да докаже, че собствеността е придобита законно, от средства с доказан и легитимен произход. Докато го докаже, държавата му налага по силата на конфискационния закон
процесуална репресия: възбрана
върху активите, обект на производството. Докато съдът реши дали ще наложи или откаже конфискацията, на собственика се забранява да се разпорежда с имуществото. Във всички случаи това ограничава правата му, често е равносилно на отнемане на собствеността. Представете си, че е възбранен автомобил с остатъчен живот 2-3 години. Делата могат да се точат по-дълго, а когато завършат, автомобилът ще струва колкото скрапа, в какъвто се е превърнал. Не по-малко важен проблем на широко и неясно определената гражданска конфискация е
репресията върху „третите лица“,
граждани и фирми, придобили собственост върху обекти на потенциална конфискация. Защото идеята за преследване на вещ (in rem) значи отнемане на „незаконно придобитото“ не само от осъдения, но и от всяко трето лице – собственик. Включително когато обвиненият има само косвени права (например като съдружник във фирма, чиято собственост е обект на конфискационното производство). Нашият закон е насочен към отнемане на права не само на виновните, но и на техни съдружници, и дори на кредитори. Това е сериозен риск за всяка собственост под юрисдикцията на държава с такъв конфискационен закон. Друг е въпросът, че и
престъпниците конкурират държавата
и отнемат чуждото където им падне. Можем да припомним десетки случаи на заграбени имоти чрез разни измами на т.нар. „имотна мафия“; сега е актуална потресаващата история как цяла група фирми и лично имущество (валута и злато, налични и по сметки) са отнети и присвоени. (Неясно дали е достоверен и пълен разказът.) Опасни са и свадите между съдружници и роднини, в тях жертва падат успешни фирми и имущество за милиони. Учудващо лесно е у нас да се отнеме или блокира значително имущество, включително на образовани и опитни хора. Явно те не са направили нищо за защита. В България повече от където и да е другаде в света се чуства остра нужда и затова у нас ще се развие
изкуството на финансовата отбрана,
науката и уменията да се опази собствеността - при атаки на държавата по конфискационния закон, от враждебни бивши и актуални съдружници, роднини и наследници, обикновени измамници и пр. престъпници. Методите за защита, предлагани и прилагани в старите демокрации, са слабо препятствие, недостатъчни и несигурни в агресивната към всяка собственост българска среда. Не вярвам да успеят опитите да се атакува пред националните и европейските съдилища драстичното българско конфискационно законодателство. Да знаете: тъкмо нашият драконовски закон е моделът, който ще се налага в цяла Европа и по света. Нашият закон няма да бъде отменен, може само да бъде донякъде уравновесен и ограничен. Но ние трябва да се научим да живеем с него и да се пазим от него. Предстои да се развие нов сегмент и индустрията за финансови и правни услуги. И България ще е полигонът, където новите стратегии и инструменти за финансова отбрана ще се разработват и изпитват.
