Ако икономиката бе кон, досега да беше приритал от диабет заради обилните порции премийни захарчета, с които я тъпчат смотаняци жокеи в стремежа да я подкарат ако не в галоп, поне в някакъв удължен тръс. Вместо да ускорява, стопанският алюр губи бързина, животинката вече едва се влачи, инатливо пръхти, току рови копита и отстъпва назад като магаре на мост. Отчаян да я подгони, нали това очакват от него, бездарният политически ездач току ѝ тъпче в устата захарни бучки с шепи, обаче ефектът от всяка следваща порция намалява. Причината е
дълбоко сбъркана дресура
на този жив организъм, икономиката, която десетилетия наред не случи на поне средно грамотни ездачи политици. Горките некадърни водачи на съвременния свят упорито отказват да научат правилата на обездката, всъщност и на изкуството да управляваш които и да е живи същества: добичето трябва ясно да разбере какво искаш от него! И второ, трябва да си последователен. Не можеш сутрин да налагаш едни принципи, вечер да имаш други капризи. Не може да наказваш за което е било позволено, та и насърчавано. Не бива да натрапваш волята си на всяка крачка. Живите същества вършат далеч по-добре онова, което (си мислят, че) правят по собствена воля. Неслучайно властта в Европа векове са държали рицарите (от нем. - Ritter, ездач). Загубили я, когато рицарското съсловие се отучило да язди наистина и се превърнало в шайка оядени хрантутници. Майсторлъкът на владетеля иска благородство да прощаваш. Да си великодушен. Това са началата,
чак после идват стимулите
Масова е заблудата какво значи „стимули“. Питал съм от студенти второкурсници до дългогодишни шефове на фирми и министри. Погрешно се мисли, че „стимул“ означава поощрение, награда да сториш нещо. 1-2% имат по-задълбочена идея как се стимулира нещо. Всъщност stimulus буквално значи „остен“, тоягата с която римските каубои (кравари) подкарвали говедата на паша и воловете да теглят плуга за оран. Навръх остена опитните колари слагат шипче, та да не го размахват, а деликатно да боцкат вола по меките задни части, ако се ослушва и бави ход. Та стимулирането не е наддаване на популисти от разни бои кой колко благини ще обещае на поданиците. То трябва да върви в премерен синхрон бонус-малус, награда и наказание, морков и тояга (оригиналният израз на фон Бисмарк е Zuckerbrot und Peitsche, сладкиш и бич). Решаващи са мярката и принципът на премиране. Загубят ли се, скъса ли се връзката усилие–успех–награда, идеята за насочващо, подтикващо въздействие се изражда в
разглезваща и развращаваща практика
на пилеене на пари и разбиване на разумния ред чрез многобройни несъразмерни облекчения и изключения – на руски ги наричат с древната дума „поблажки“. Когато се прекали, както става с трилионите държавни финансови програми, уж за помощ, подкрепа и развитие, а накрая – безогледно пилеене на пари. Стотици изследвания в десетки страни доказват, че поначало малка и все по-малка част от публичното финансиране постига целта си, все по-голяма част се присвоява, но по-често се съсипва: плаща се за нещо, а то не става. А ефективността на фискалните разходи стремглаво пада. Всяко следващо похарчено евро произвежда все по-малко продукт и създава все по-малко доход. Над 90% от публично (не само от бюджета) финансираните проекти са неконкурентоспособни и са на загуба, ако трябва да се самоиздържат. Оставени без субсидии, фалират. Колкото пада ефективността на публичните разходи, толкова повече пари трябва да хвърлят държавите, за да поддържат програмите си за „развитие“. Стигнахме до
ситуация, подобна на „ликвидния капан“,
описан от лорд Кейнс – когато централната банка предозира монетарните мерки, намалява ефектът от всяка следваща редукция на лихвения процент или увеличено количество на предлаганите пари; капанът щраква в точката, където всички монетарни инструменти спират да действат. Аналогично, като прекали държавата с фискално подпомагане, стигаме точка, след която то престава да действа. Тази точка наричам „капан на подаръците“. Но това, че фискалните мерки спират да носят очаквания ефект, не значи, че „търсенето на подаръци“ изчезва или намалява. Точно обратното - капанът на подаръците поражда истерия за още. Облагодетелстваната част от стопанството (подаръци получават не всички и не пропорционално) надига вой. „Елитният бизнес“ е като разглезено дете, надхвърлило всички норми на затлъстяване. Дали като мине предела, апетитът му спада? Фискалните подаръци имат трагични последици. Те създават нездрава среда, в която бизнесът губи целта и вместо по пътя на конкуренцията (обновяване, повишено качество, намалени разходи) хваща кривите ведомствени пътеки да си „урежда“ помощи и непазарно финансиране. Назначените по владетелска воля бизнес шампиони не се задоволяват с държавните подаръци, те израждат пазара и изтласкват конкурентите си. Ето това е същинската корупция (лат. corruptus – развален, унищожен, гнил, извратен). Трето, бюджетът доход не създава. Облага колкото успее живите, здравите, имащите и работещите, но това не стига на никоя разпасана държава. За да плаща некадърната си политика и разхитителните „програми“, фантасмагорични проекти и оядени около тях чиновници, всеки нефелен режим започва скоростно да трупа дълг колкото може: фискалните подаръци крадат от бъдещето не само чрез „преразпределение на бъдещ доход“, както учат учебниците. Много по-страшно е,
недъгавата власт унищожава нацията,
защото следващите поколения, обложени по рождение с тегобите да плащат заробващ дълг, предпочитат да зарежат тази съсипана нация и да се присъединят към някоя друга. И побягват, Средиземно море са готови да преплуват, поемат цената на унижения в странство, но все по-малко остават в родината, да плащат борчовете от отдавна разхитени и пропилени фискални дарове. В разхайтена държава икономиката затъва, а нацията изчезва. Много народи, велики и силни в разцвета си, така са изчезнали. Цяла Европа, от древността до днес, изобилства с примери. България, за жалост, е сред най-ярките от тях.
