През 2008 г. бях сред гостите на ХІІ европейски театрални награди в Солун. Сред отличените, благодарение застъпничеството на Харолд Пинтър и Вацлав Хавел, беше и белоруският „Свободен театър“. Той съществуваше ъндърграунд още от създаването си през 2005 г. След като режимът на Лукашенко забранява първата му постановка – „Психоза 4.48“ от Сара Кейн, това се превръща по-скоро в политическа кауза, отколкото в театър. Трупата играе по кафенета, които рискуват да загубят лиценза си, или пък в хола на приятелски апартамент. През 2007 г. полицията щурмува едно от представленията им и арестува 50 души – артисти и публика.
„Свободен театър“ беше намерил начин да оцелее въпреки враждебната среда, в която съществуваше. За да попадне на тяхно представление, човек трябваше да знае мобилния телефон на Наталия Коляда, съосновател на театъра. Включват го в списък с чакащи и му се обаждат малко преди началото. Зрителите се срещат на отдалечено място, случвало се е и на гробището, после заедно се отправят натам, където ще се играе представлението.
Затова едва ли е чудно, че един от някогашните съоснователи на „Свободен театър“ Владимир Щербан отново намира начин да преведе новата си лондонска трупа Hunchtheatre през изпитанията на пандемията. Най-новият им спектакъл, „Герой на нашето време“ по Лермонтов се играе в сърцето на театрален Лондон в сградата на някогашна църква. „За нас това е своего рода тест за оцеляване“, казва Щербан, който е и режисьор на представлението, цитиран от руската секция на Би Би Си. По време на карантината е показвал полулегално спектакъла си в празния басейн на изоставена фитнес зала. Сега продължава да търси нови форми, за да продължи живота му. Като част от тях е възможността всеки желаещ да покани представлението буквално у дома си. Такива вече има. А предимствата на спектакъла в тази нова и необичайна ситуация са, че е с ограничен брой изпълнители и мобилен, лесно адаптивен декор. „Диханието на залата стана смъртоносно, но ни е страшно необходимо“, казва Щербан.
Театър за един зрител
Макар и не толкова радикални, в България също не липсват жестове от страна на създаващите театър към тяхната публика. Още от първия ден на извънредното положение миналата година театър „Възраждане“ излъчи няколко от спектаклите си онлайн – артистите играеха на живо, но без публика.
По време на локдауна и Младежкият театър, и ТР „Сфумато“ показаха онлайн свои представления. „Ние също обмисляме подобна възможност занапред“, казва директорът на театър „София“ Ириней Константинов. „Досега не сме го правили, защото заснетите ни спектакли са снимани само за архив – с една камера в центъра на салона. А за да се гледат онлайн, се иска много по-професионален подход: поне три камери, опитни оператори, режисура и монтаж.“
Очевидно онлайн форматът ще се окаже един от необходимите за усвояване инструменти в театъра. Някои подхождат към него дежурно, очаквайки всичко това по-скоро да свърши (видяхме доста такива проформа опити). Други обаче извличат максимално полезен опит от общуването със зрителите извън пространството на залата. Вероятно и занапред ще гледаме доста спектакли онлайн – ако искаме изобщо да гледаме театър. Перспективите не са особено розови. Но нека поне качеството им да е на професионално ниво, за да не се превърне това и без друго куцо общуване с театъра в мъчение. „Като директор категорично се противопоставям на идеята за онлайн излъчване на спектакли без професионално заснемане на адаптиран за заснемане вариант на сценичния продукт. През първото затваряне споделихме в социалните си мрежи видеа на едни от най-добрите в заснемането на театрални представления – Британския национален театър“, казва Петко Койчев, директор на ДТ-Габрово.
Чрез онлайн излъчването се изпитват и пределите на театъра – докъде може да стигне той, без да се превърне в нещо друго. Дали пък това не е театърът на бъдещето? Аз лично не бих си го пожелала. Защото въпреки прилагането на различни нововъведения карантината ни накара да осъзнаем колко важно е живото общуване за нас. Системата „зрители в залата – актьори на сцената“ си остава най-доказаният формат на комуникация. В нейно име 72-годишният Андрю Лойд Уебър, автор на едни от най-популярните мюзикъли и собственик на няколко театъра в Лондон, се включи в изпитанията на оксфордската ваксина. „Ще направя всичко, само и само театрите, големи и малки, да могат пак да отворят, а актьорите и музикантите да се върнат на работа“, написа той в Туитър.
„Опаковано време“
Публиката явно също е готова на какво ли не заради общуването на живо. Прие сядането през място или през ред, измерването на температурата на входа, дезинфекцията на ръцете преди влизане в салона, дори най-мъчителното – престоя с маска в продължение на близо два часа, особено в трудно поносимите летни жеги. „Всички сме отлично опаковани в това „опаковано време“, казва Ириней Константинов. „Местата в салона са опаковани през ред в този „красив“ полиетилен, публиката е опакована в маски.“
Утехата ни е, че в България не се стигна до мерките, предприети този сезон от немския „Берлинер ансамбъл“: зрителите заемат местата си не хаотично, а според указания на билета час; всеки втори ред е празен; заедно могат да седят (и то максимум 6 души) само членовете на едно семейство, като при закупуването на билета се декларира местоживеенето, а на входа се представя документ за самоличност; за да се избегнат опашките пред тоалетната, на зрителите е разрешено да излизат и по време на представлението, а антракт изобщо няма – пак по същата причина.
Ако досега да идеш на театър беше в списъка с обичайни развлечения (за градската публика) или по-дълбока културна потребност (за определен тесен кръг), напоследък това се превърна в жест, изискващ персонално усилие и воля. „Всичко опира до силата на желанието. Защо започнахме с представления в моя дом? За да си спестим бюрокрацията и да скъсим пътя към зрителя. Сега според мен ситуацията се повтаря. Зрители, ние има какво да ви кажем, нека се срещнем очи в очи“, казва Владимир Щербан.
Каква е цената на пандемията
Според изследване на ЮНЕСКО над 10% от музеите никога повече няма да отворят врати, дори след края на пандемията. Заради прекратяването на представленията канадският „Цирк дьо Солей“ беше принуден да освободи около 3,5 хиляди свои сътрудници – 95% от щата. Московският Болшой театър търпи над 850 млн. рубли загуба от планирана продажба на билети заради отложените гастроли в Америка, Япония и Европа и като цяло губи над един милиард рубли, заложени като приход през 2020 г.
Както пише „Ню Йорк Таймс“, „не бива да се забравя, че културната сфера сама по себе си представлява един голям бизнес, който съществува по пазарните закони“.
В България поне досега не се наложи театрите да съкращават щата си – потвърждават го и от общинските, и от държавните театри. Техните бюджети не са променени, но покриват само заплатите на трупата и служителите и режийните разходи „Досега се справяме, но не е ясно докога ще успяваме при новите цени на тока и отоплението в началото на зимния сезон“, казва директорът на Младежкия театър Владимир Люцканов. Статистиката за театър „София“ е: 65% по-малко зрители, 50-55% по-малко приходи. „Ковид кризата свали прихода ни значително - от 25 000 среден приход на месец на 3 000 лв.“, казва директорът на ДТ-Габрово Петко Койчев. „Съкращения в щата не са правени, тъй като МС прие постановление, с което на театрите им е осигурен фонд работна заплата до 31.10. 2021 г. Любопитен факт е, че това ПМС и действието му стопи значително преразхода на някои културни институти“, уточнява той.
Допълнителни средства за компенсиране на локдауна и работата на 30 или 50% заети места в залата заради противоепидемичните мерки няма. Не са предвидени и пари за нова продукция. В този случай всеки от театрите е оставен сам да търси изход или да кара на стария репертоар. При тези условия в театър „София“ вече се репетира текстът, спечелил тазгодишния конкурс на театъра за написване на съвременна българска пиеса – „Цветята“ от Теодора Иванова - Додо.
Отговорът на Габровския театър, едно от най-живите извънстолични театрални пространства напоследък, са осем премиери от началото на пандемията. „Вярно, постановките са камерни, налага се да ползваме части от стари декори за тяхната сценография, но нови представления има, при това без да се прави компромис в художествено отношение“, казват от театъра. Сред новите им заглавия са „Мечтата на Наташа“ от Ярослава Пулинович („Икар 2021 за дебют на актрисата Поля Йорданова), „Руски вечери с микроскоп“ по Чехов и Шукшин, „Салиери“ по пиесата на Питър Шафър „Амадеус“, както и най-мащабната продукция на театъра в условията на пандемия: „Под игото – 1894-та“, посветена на 170-ата годишнина от рождението на Иван Вазов и 75-ия юбилей на театъра.
Невидимата промяна
Изправен пред изпитание, театърът сякаш се завърна към истинската си мисия – търсене на смисъла. Репертоарът все по-често се обръща към стойностните класически и утвърдени текстове, независимо дали заради тяхната непреходност, или като начин да се отговори сегашната ситуация. Интерпретацията е според вкуса и моженето на режисьора. „Шекспирин по време на пандемия“ (МГТ „Зад канала“) на Теди Москов иронизира заобикалящия ни ковиден страх и абсурд, приземява ни с хаплив присмех, правейки паралели с лондонската чума от времето на Шекспир.
За други антиутопиите на Оруел са най-подходящи за коментар и осмисляне на времето, в което живеем, защото сякаш от мрачно пророчество са се превърнали в реалност – „Фермата на животните“ (Театър 199, реж. Десислава Шпатова), „Последният човек“ по романа „1984“ (ДТ-Стара Загора, реж. Веселка Кунчева).
До момента така и не се появи нов български текст, който да обобщи случващото се с нас. Дали защото политическият театър е дискриминиран още от времето на социализма? Или защото автори и театрали се опасяват да не отблъснат публиката, показвайки нерадостното й ежедневие? Или просто липсва автор, способен на подобен мащаб?
„Според мен не е необходимо някой текст да е остро актуален, за да важи за днешния ден“, казва Ириней Константинов. - Достатъчно е даденият спектакъл да показва какво се случва с нас – изместването, промяната на ценностите. И да създава у зрителя усещането за обем, красота, мащаб – за театър.“
„В работата на авторите, определящи насоките на съвременния театър, се наблюдават екстатични екзистенциални търсения, плашещи апокалиптични видения и нова космогония, безкрайно далечна от картините на уютния земен свят, в които предимно пребиваваха театралните персонажи на ХХ век“, казва Марина Давидова, руски театрален критик, историк на театъра и продуцент.
„Това, което се случи през последните две години, се превърна в огромен стрес за всички в театъра. Затова пък всичко случайно, фалшиво и повърхностно се срина от само себе си. А всичко ценностно се утвърди. И по отношение на човешките взаимоотношения стана ясно с кого можеш „да отидеш в планината“ и с кого – не. В тези тежки времена човешките качества се оказаха най-важното. Ето защо в театъра искаме да работим най-вече с порядъчни хора“, обобщава Евгений Писарев, художествен ръководител на театър „Пушкин“, цитиран от „Театрал“.
