Медия без
политическа реклама

„Мислещите тръстики“ на Миряна Башева, която нямаше страх

Проф. Маргарита Младенова постави на сцена 50 стихотворения от поетесата на космическата нежност

Студентите от класа на проф. Младенова в НАТФИЗ са в ролите на "мислещи тръстики".
снимка: Яна Лозева за ТР Сфумато
Студентите от класа на проф. Младенова в НАТФИЗ са в ролите на "мислещи тръстики".

Миряна Башева, "поетесата на космическата нежност" и един от основателите на в. "Сега", щеше да навърши 75 години на 11 февруари. Миряна си отиде през юли 2020 г., оставяйки незабравимите си стихове.

***

Винаги сме имали нужда от тях - и както винаги, те са тук да помогнат. Стиховете на Миряна Башева дават упование във време на изпитание, посока в безпътица, устрем в ситуация, изцедила и последната капка. Спектакълът „Мислещите тръстики“ с режисьор проф. Маргарита Младенова в Театрална работилница „Сфумато“ прави така, че да не сме сами, показва ни колко сме мощни, изправим ли снага. Петдесет стихотворения, десет от които превърнати в песни с музика на Стефан Димитров, са прилив на сила и зареждане с енергията да бъдеш, да си осмислен и цял, да постигаш и да не се отказваш, да живееш. Защото цялата поезия на Миряна Башева ни насочва към мисълта –


жив ли си, това е завинаги

 

Няколко секунди тъмнина в залата откъсват от външния свят на съмнения и несигурност. На завесата изгряват думите на Миряна Башева. Завесата се повдига, за да ни изтеглят момичета и момчета на тротинетки от застиналост и да ни хвърлят право в енергичния поток на динамичния град. В него човешките пътища са артериите на живото тяло. Тази картина е наблюдавала Башева от своя балкон в сърцето на София, тези идеи са се запечатвали в стихове в безсънни поетични нощи. „От тази малко висока гледна точка ту засичам, както тя прави в поезията си, „мравуняка човешки“, ту в тези разминавания пробивам интимното пространство на човека. Ръбът между двете е това, върху което Миряна пише. Не е просто цитиран целият живот, а е цитиран целият живот в неговите коридори. Като се тръгне от първата реалност тук и сега, се надгражда към метеорологията на душата и към още по-следващото – настояването на духа. Опитах се по вертикала, на пластове, да изградя структурата на представлението” – споделя след спектакъла проф. Маргарита Младенова.

„Нека да е лято“, само да е лято… Една от вечните й песни звучи в началото на спектакъла и е отправна точка, първа стъпка в развитието. Като „пролетна еуфория, присъща на младостта“ я определя режисьорката в нейната звучност и позиция в спектакъла. За Стефан Димитров това е началото на работата с Башева, творческо сътрудничество и приятелство, което продължава с десетилетия. „Тогава бяхме млади… Познавахме се от преди, но песента „Нека да е лято“ ни събра“ – спомня си композиторът. И описва Миряна: „Тя е нещо стихийно, огромна е, няма как да се обхване всичко, което е измислила, което съществува и ще съществува.

 

Защото тя беше извънземна

 

Винаги съм се учудвал на нейните умения. Тя е така програмирана, че да остане в бъдещето.“ Тази песен, както и другите, днес ги чуваме като нови, непрекъснато преоткриващи ги и непрестанно откриващи се в тях. Със своите стихове тя е винаги в настоящето. Винаги с нас.

„Мислещите тръстики“ разтърсва, утешава и укрепва. „Стихотворенията са писани в различни години, но сега, когато Маргарита ги е обединила, усещам цялата сила и мощ на Миряна Башева. Страхотен спектакъл!“ – възкликва Стефан Димитров. Спектакъл на израстването, той е построен върху постоянното надграждане.

„С „Нека да е лято“ се отключва енергията на момчетата и момичетата. След това представлението преминава към края на лятото. Това са сезоните на живота, но във вертикален разрез, не толкова като кръговрат във времето.


Миряна времето много не я занимава – дали е сега, дали е бъдеще,


дали вече е било. Тя събира всички времена и всички духовни енергии“ – описва проф. Маргарита Младенова стиховете на Башева.

Поетесата формира нашия утрешен ден. На публиката и на младите актьори. С нейните стихове те буквално правят заклинание, гравирали ги върху душите си, отпечатващи ги върху нас. „Толкова са добри! За тях това е среща с човек, който вече, за съжаление, го няма. Това ще ги обогати много като думи, език, като идеи“, коментира Стефан Димитров.

Публиката има нужда от този спектакъл, но той е нужен и на актьорите – второкурсници в класа на проф. Маргарита Младенова в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. В своя преподавателски подход тя обучава и възпитава. „Целият ни семестър е „поезия на живо“ и води към това представление. Те четат поеми и говорят, за да се отключи поетичната природа на актьора, да се събуди тази част от артистичната му натура. И животът, и училището, и нагласите блокират този поетичен импулс. Няма какво да го предизвика. Той изглежда ненужен и неприложим в тези мерки, които животът им иска. Пътят е да си дадат сметка, че от тях не се иска да изиграят и да изпълнят нещо, а да проникнат в духа на това, което има да се прави, и да знаят, че играта е заради нещо, което не е игра. Това е хоризонтът.“

„Мислещите тръстики“ не е първото представление с поезия на Миряна Башева и музика на Стефан Димитров.

 

Преди 40 години в Зала 1 на НДК

 

е поставен спектакълът „Нека да е лято“ със стихове и стихове в песни, изпълнени от Кирил Варийски, Рашко Младенов и Сашка Братанова. „Имаше места, които се чудехме дали ще „минат“, дали спектакълът няма да бъде спрян. Положението беше на ръба, но се оказа, че постановката се изигра над 1000 пъти. За мен събитието днес бе изключително преживяване. Миряна Башева много заслужава това. Сигурен съм, че поколенията няма да я забравят, защото тя е вечна в своята поезия“ – минути след премиерата на „Мислещите тръстики“ връща лентата назад Стефан Димитров.

Пред него е задачата да изпълни обещание – да напише музика към стиховете на Миряна Башева за Рангел Вълчанов.

Заглавието на спектакъла в „Сфумато“ прави препратка към цитат на Миряна Башева на формулата на Блез Паскал „в поема, автоиронична, а изповедална по отношение на това какво стои в потенциала на човека“, както я описва проф. Младенова: „Неслучайно заглавието цитира точно тази строфа. Миряна стъпва на световната поезия, въпреки че е неповторима. Тя има огромен респект към безпределните пътувания на свръхсъзнанието“.

„Даже когато е в любовен провал, Миряна не занимава света със сантиментите си. Тя се опитва през духа си да се възземе и да открие провала като узнаване, като сблъсък с истина за човека. Иначе как да си обясним думите „не изчезвай, нещастие мое“? Тя казва, че нещастието е нейното щастие. То я учи да узнава каква е човешката участ. Тази мъдрост е просто забележителна“ – отбелязва режисьорката.

Изгледали спектакъла като утешение и лек, почувствали се разбрани и споделени, излязохме от залата притихнали. Бяхме чули откровение, преклонили се пред таланта да разбереш живота, да го прегърнеш и да го изживееш, станали свидетели на чудо.

„Целта ми е хората да преоткрият тези стихове. Даже тези, които са ги чели, да не си мислят, че, чели ги навремето, това е ресурсът, това е съкровищницата на нейната поезия. Парадоксът е, че извадена от контекста, в който са писани поемите, Миряна Башева

 

е много по-силна, крайна и неистова

 

Тази ярост на нейното несъгласие и тази крайност на нейния копнеж по друго, тази максималистична мярка ми се искаше зрителите да ги получат, те да ги ударят, да им разместят пластовете. Когато през последните години непрекъснато става дума за това колко нямаме, да се досетим, че сме бедни духом и сме изгубили идеализма. Това са тези мерки, без които човекът е просто разтреперано, уплашено тяло. Миряна няма страх“ – черпи вдъхновение проф. Маргарита Младенова.

 

 

ГНОСЕОЛОГИЯ

Време е.
Всичко и всекиго знам.
Кого на какво да науча?
Любовника си - на Томас Ман?
Котката - на вярност куча?

Познах си до болка мръсния нрав
и колко съм - "много важна..."
Ех, като фокусник с празен ръкав -
друг път ще ви покажа!

А време тече... С все по-гъст фон дьо тен -
такъв безнадежден признак!
Децата, заченати в друга, не в мен,
ще се родят в риза.

Пасейки, подобно доволен вол,
нагазих в света като в Искъро.
Някой случайно да знае - какво?
Какво искам?

Все пак - суетно морско свинче
сред лабиринт от пророчества -
твърдя:
Другари!
Не всичко тече!
Не всичко е сиво поточе!

И разберете, аз все ще греша.
В иронията. И в славата.
Аз, като всяка безсмъртна душа -
имам да ви разправям!
...как над работните чернови,
през сънища, стон или кикот
бавно подават любопитни глави
Мислещите тръстики.
...как някой дълбоко умислен вол
затъва в тях - не като в Искъро!
По-добре да не знае, горкият -
какво
е можел,
а не е поискал. 

 

 

Последвайте ни и в google news бутон