Той е на 14 години. Да го наречем Георги. Изправен е на съд за кражба. Георги краде храна. Защото от 2 години живее на улицата, тъй като един от родителите му е в затвора за убийството на другия. За 2 години никоя институция не разбира, че това дете е в риск и че няма дори как да си осигури прехраната. Георги не е осъден. Съдът приема случая за маловажен и сезира социалните служби. Георги е настанен в дом. И в крайна сметка от него става човек.
Друга случка. С Иван, да речем. Местна комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните разглежда възпитателно дело срещу дете, което има агресивни прояви срещу баща си и съученици. До разглеждането на възпитателното дело никоя институция не е обърнала внимание, че това дете всъщност е жертва на насилие. Просто всички по веригата са вдигнали ръце, че то е неспасяем случай и никакви мерки не могат да му помогнат. Комисията обаче го оценява като дете в риск и предлага на социалните служби Иван да бъде изведен в кризисен център. Неправителствени организации опитват да работят със семейството му, но безуспешно. Извън семейството си Иван става "нормален", вече не е имал противообществени прояви.
Тези истории са илюстрация за това, колко важно е случаите да бъдат изследвани и преценявани в цялост, както и че в България децата в риск не се констатират навреме. Което това влече проблеми в последствие. Всичко това се корени и в разбиранията на самата социална среда. На децата не се гледа като на личности с права и собствена воля, а като на обекти, които трябва да бъдат принудително вкарани в коловоза. От тази перспектива инспектори, съдии и прокурори, които си губят времето с щадящи разпити и изслушвания на деца, изглеждат мекушави и увеличаващи проблемите. "И аз чувам как в коридора си шушнат зад гърба ми - ама
тая пък съдийка що не си го вземе това хулиганче вкъщи
да види какво е", казва районен съдия, участвал в изследването на Българския център за нестопанско право "Възможно ли е да бъде щадящо правосъдието за деца в България?". Тревожните заключения на доклада, публикуван преди година, са, че държавата в по-голямата част от случаите не успява да изгради капацитет за отговор на специфичните нужди и права на децата, директивите са транспонирани имитиращо, правата на детето в наказателното правосъдие остават неясна концепция, а най-големи дефицити се регистрират на етапа на досъдебното производство, когато водещи са полицията и прокуратурата.
Преди малко повече от 10 години, когато се създаваха специализираните съдилища, много специалисти настояваха, че ако се прави специализиран съд, той трябва да е не за организирана престъпност и корупция, а за детската престъпност. Години наред УНИЦЕФ препоръчва такава промяна в българското законодателство. Защото ако държавата не се справи с детската престъпност, ако не осигури истинска грижа за децата-извършители, които много често са и жертви, тя на практика си "отглежда" големи престъпници. Всъщност за детските съдилища отдавна се говори. Записват ги в концепции и стратегии. И там си остават.
В сектор "Правосъдие" на коалиционното споразумение няма и дума за детски съдилища, нито за специализация на магистратите за работа с деца. И сега наказателните закони разписват особени правила за тези дела. Но е спорно доколко има обучени магистрати, когато става дума за дела срещу деца, или такива, по които участват деца като свидетели или пострадали. И разследващите, и прокуратурата, и съдът трябва да имат
специални знания, умения и подход, за да се занимават с деца
Според Наказателния кодекс (НК) наказателноотговорно е пълнолетното лице - навършило 18-годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление. Непълнолетните - навършили 14 години, но които нямат 18 години - са наказателноотговорни, ако са можели да разбират свойството и значението на деянието и да ръководят постъпките си. За тях кодексът има и специални правила. Ако се налага, непълнолетните, на които деянието не може да се вмени във вина, се настаняват по решение на съда във възпитателно училище-интернат или в друго подходящо заведение. (Отделен е темата за интернатите в България, които не отговорят на съвременните стандарти и повече се доближават до затвори. Под въпрос е и колко образован и обучен е персоналът в тях и колко може да осъществява възпитателно въздействие върху децата, които в крайна сметка се учат от примера.)
Ако прокурорът прецени, че непълнолетният е извършил престъплението заради увлечение или лекомислие, и то не е голяма обществена опасност, той може да не образува дело и да прати преписката на местната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. Съдът може и направо да наложи мерки по Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните (ЗБППМН) и само да уведоми комисията.
Непълнолетните не могат да бъдат наказвани с доживотен затвор, или с глоба и конфискация. В чл. 63 от НК регламентира как се заменят наказанията за непълнолетните. Когато наказанието е по-малко от една година и не е условно, непълнолетният се освобождава от изтърпяването му и съдът го настанява във възпитателно училище-интернат или му налага друга възпитателна мярка.
Особени правила има и в Наказателно-процесуалния кодекс. Делата се гледат при закрити врата, а съдебните заседатели например трябва да бъдат учители или възпитатели. Ако обаче непълнолетният има възрастен съучастник, делото върви по общия ред.
Законът за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните (ЗБППМН), за който вече стана дума, влиза в сила през 1958 г., 10 години преди Наказателния кодекс, който ползваме и в момента. Както и НК, ЗБППМН е кърпен доста. Но резултатът не е задоволителен. Още
от заглавието му, закон за борба, личи, че той не предвиждат никакви конкретни мерки за превенция
На практика той се занимава с регистрирането на факта на извършена противообществена проява и процедурата по налагане на възпитателна мярка. Най-съществената му слабост е липсата на ясна дефиниция на "противообществената проява". Законът съвсем общо казва, че противообществената проява е деяние, което е обществено опасно и противоречи на правна норма или на морала и добрите нрави.
По силата на ЗБППМН са създадени комисии, детски педагогически стаи, социално-педагогически интернати, възпитателни училища-интернати, домове за временно настаняване на малолетни и непълнолетни и приюти за безнадзорни деца.
Законът третира децата още от 8-годишна възраст. Централната комисия за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните е към Министерския съвет и в нея влизат представители на изпълнителната и съдебната власт.
В този закон натежава репресивният метод. Стига се дори до там, че именно по него децата, които държавата се е отказала да съди по НК, търпят по-сериозни наказания. Мерките по него са 13 и са свързани или със задължения, или със забрани, като се започне от предупреждение и задължаване да се извини на пострадалия и се стигне до настаняване във възпитателно училище-интернат. Настаняването в интернати става по предложение на комисията с решение на районния съд. Там се обжалва и налагането на останалите мерки.
Проблем в ЗБППМН е и това, че не е регламентиран броят на членовете на местната комисия, която разглежда делото, нито с какво мнозинство се взема решението. Не се съставят протоколи, които да отразяват всички извършени процесуално-следствени действия, а често се задоволяват до маркиране на присъствалите лица и извършените действия, без да са стриктно записани дадените обяснения и показанията от проведените разпити. Затова и решенията на комисиите са немотивираните. Всички недостатъци в процедурата и неглижирането й от комисиите прави невъзможен същинския съдебен контрол върху актовете й. А съдът, който е втора инстанция за актовете на комисиите, има право да събира само нови доказателства.
Това обяснява пред "Сега" преди години Таня Радуловска, която по онова време беше съдия. Вече е адвокат и председателства състави на една от местните комисии в София, все така отдадена на каузата за децата.
"ЗБППМН трябваше много отдавна да бъде отменен, той е морално остарял.
Нито процедурата, нито мерките му са адекватни.
Трудно може да се намери мярка, която да е адекватна за настоящите обществени отношения", казва Радуловска пред "Сега" днес. Тя припомня, че има проект на Закон за децата, по който се работи поне от 15 години и който никога не е стигал до пленарна зала. Идеята на този закон е да кодифицира регламентите на мерките за закрила и мерките за реакция в случай на противообществена проява. Защото в много случаи и необходима мярка за закрила. Но както институциите преди съда - "Закрила на детето" и местните комисии нямат правомощия да прилагат едновременно и двата закона, така и в съдебната фаза съдът не може да наложи закрила, ако е сезиран за санкция. Това е един от най-съществените недостатъци, посочва Радуловска.
Според нея социалните служби не си вършат работата и най-слабото звено в цялата верига, която е ангажирана с децата, са отделите "Закрила на детето" към Агенцията за социално подпомагане. "Може би не са достатъчно добре персонално обезпечени и няма достатъчно социални работници. Може би до голяма степен има и некомпетентност. Още като съдия имах наблюдения, че социалните доклади са формални, повърхностни, не се задълбочават в индивидуално изследване на детето. В тежки случаи въобще не са адекватни. Те не познават дори собствените си закони и правилници, по които работят, какво остава за европейските стандарти, директивите и регламентите", казва Радуловска.
Двете ключови директиви на ЕС - за правата на жертвите на престъпления, както и за процесуалните гаранции за деца, не са добре имплементирани в българското законодателство, посочва още Радуловска. И дава пример как единствената направена промяна е в НПК във връзка с изслушването на деца. Като идеята е децата да бъдат разпитвани само веднъж, за да се избегне вторичната им виктимизация. Но нормата в НПК не е създадена така, че да изключи последващ разпит, тъй като не е предвидено, че този единствен разпит се прави пред съдия и след привличането на обвиняем, така че да може да участва и той и да бъде защитено и правото на защита. Бившата съдийка смята, че правилата на директивите не се познават достатъчно добре от разследващи, прокурори и съдии. А където има специализирани магистрати, то е за работа с деца-извършители, а не с деца-жертви. "Качеството на правораздаването пада, и то драстично, особено на ниските нива. Затова ако няма задължителни норми, трудно ще се постигне подобрение", казва тя.
Че добрите практики са единични случаи и те не се насърчават е съгласна и съдия Владислава Цариградска от Районния съд в Луковит.
Според нея децата, особено тези, които са извършили противообществени прояви, стават горещ картоф, с който никой не иска да се занимава. Тя цитира анализ на изпълнението на стратегията за съдебната реформа, който отчита
нулев напредък по дейностите, свързани с детското правосъдие.
И Цариградска смята, че големият проблем е в почти пълната абдикация на Агенцията за социално подпомагане и чиито отдели "Закрила на детето" би трябвало да действат във всеки случай на дете в риск. И дава конкретен пример - официално становище на местната дирекция за социално подпомагане, че нищо не може да бъде направено за едно дете, които живее безпризорно и в нищета и което е регистрирано с куп противообществени прояви. "Когато не работи закрилата, неуспехът е 99% гарантиран", казва съдията. Според нея, за да има промяна децата първо трябва да бъдат припознати като ресурс за бъдещето на обществото.
Цариградска също подчертава, че в България не се прави мултидисциплинарна оценка на децата, информация не се събира, а проявите на децата не се разглеждат в контекст. Тя илюстрира казаното с хипотетичен случай. Непълнолетен младеж без книжка, който предизвиква катастрофа и бяга от полицаите. На пръв поглед това дете може много лесно да остане в ареста. Ако обаче се погледне в дълбочина, а не само на повърхността на айсберга, може да се види, че то е живяло в САЩ, където е имало право да шофира, а освен това е било свидетел на полицейско насилие спрямо баща си, затова панически е избягало от полицаите.
Съдията разказва и друг случай, този път истински - на младеж, задържан от първата съдебна инстанция за закана с убийство на майка си. Майката обаче се явява пред втората инстанция и разказва как е преживяла драматичен развод, който много лошо се е отразил на детето. То започнало да употребява наркотици. Тя опитала да го извади от тази среда, но безуспешно. Търсила съдействие от училището, от социалните. В крайна сметка получила съвет да сезира прокуратурата и да иска принудително лечение по Закона за здравето. Вместо това обаче прокуратурата образувала дело за закана с убийство.
"Вместо да защитя детето си, ме накараха да се изправя срещу него",
плаче майката в съда. Магистратите предписват конкретни социални мерки, които да започнат веднага да се прилагат и да подпомогнат на майката и детето.
В страната ни все още действащото законодателство не покрива основния международен стандарт за защита правата на детето, а именно правосъдието да е съобразено с интересите на детето, писа наскоро и омбудсманът Диана Ковачева до правосъдния министър Надежда Йорданова. "Днес България продължава да е силно критикувана за липсата на реформи в областта на детското правосъдие. В частта си за възпитателното въздействие системата за детско правосъдие е консервативна, изградена е върху остаряло и отдавна отхвърлено разбиране за правното положение на децата в конфликт със закона", посочва Ковачева и напомня за двете евродирективи, които спешно трябва да бъдат транспонирани в българското законодателство, за да се гарантира правосъдие, съобразено с правата и интересите на децата.
Ковачева пледира и за закриване на интернатите, където детството на децата минава зад решетки. "Сега" потърси коментар и от Министерството на правосъдието, но до публикуването на този текст такъв не дойде.
YouTube
