Решихме, че „гласуването с отвращение“ е някакво българско явление. Че го има, сме сигурни. Кой от нас не е чувал от близки и далечни, че или – отвратени, няма да гласуват, или ще го сторят, “ама с отвращение“.
„Гласуването с отвращение“, чиито резултати ще видим вероятно и на предстоящите евроизбори, е и тенденция, и факт. Ала не мисля, че е български феномен.
Това явление е свързано с цялостното доверие в онези, които наричаме „политическа класа“ в частност, но и нещо повече – с революционните промени във формирането и поддържането на всичко онова, което смятаме за обществен авторитет. Мисля, че „гласуването с отвращение“ е засегнало и по-стари демокрации - като Великобритания и САЩ, като Франция и Италия. Затова там традиционните партии отъняват откъм електорат; затова избуяват екзотични и дори стряскащи политически сили.
Ще опитам да поясня. Авторитетът, особено този, съчетан с могъщ властов ресурс, е формиран през вековете главно от сила. И е поддържан от право, прекланящо се пред наследствените привилегии. Различни митологии и ритуалистики непрестанно са внушавали, че тези привилегии са вечни. Можем да го формулираме с фразата: „Аз съм се родил цар, (принц, крал, барон, синя кръв и т.н.) и по тази причина – волю неволю, съм над вас. По тази причина трябва да си нося короната, па ако ще дворцовите летописци и метафористи да я броят за трънен венец понякога“.
Този ред на овластяване бе разлюлян от индустриализация, социални, икономически и философски теории, войни и обществени изменения през последните няколко века. (Въпросът дали за добро или зло, в случая не ни занимава. Мисля все пак, че е за добро.) Но властта и употребата й търпят, и в момента претърпяват най-революционни промени. Това е свързано както с обществената демократизация, така и с – и то е по-важно – забележителния достъп до информация, какъвто обществото не
е имало през цялата история на човечеството.
Друг фактор е редукцията на насилието, характерно за автократични и тоталитарни форми на управление. Тогава властта, тоест авторитетът, се поддържат със сила, и тази сила се разпределя – пак под дулата на оръжието и волята на пестника, като лъчи от върха на властовата пирамида да най-долните и стъпала. Помня в тази връзка един характерен епизод от разказите на Виктор Франкъл за лагерния му опит в душегубките на Третия райх. Разсъждавайки върху пирамидата на властта и поведението на тълпата дори в зверските условия на лагера, Франкъл отбелязва как така наречените „капо“ – привилегирировани затворници, назначени от СС управата, веднага започвали да се възползват от положението си и да упражняват власт и насилие над събратята си не по-зле от самите есесовци. Техните привилегии били съвсем дребни – малко по-добра храна, малко по-лек режим, но въпреки това те излъчвали удовлетворение от „издигането и кариерата“, макар че били евреи, в случая като другите. И също подлежали на унищожение. Франкъл дава пример: „Някои дори развиваха миниатюрни налудности за величие. Психическата реакция на завиждащото и мърморещо мнозинство към това облагодетелствано малцинство намираше израз по няколко начина, понякога в шеги. Чух например един лагерник на говори на друг за един такъв капо: „Представи си само! Познавах този човек, когато беше само президент на голяма банка. Не е ли щастие да се издигнеш толкова високо на този свят?“
Властта днес, слава богу, се избира, а не се наследява или взема със сила. Освен това е, или трябва да бъде, непрекъснато под лупата на журналисти, опозиция, будни и активни граждански обединения и индивиди. Когато тази власт, избрана заради управленски умения и политическа харизма, започне да създава впечатление, че се опива от привилегии и удобства (с които обществото по принцип й плаща заради тегобите при носене на отговорност), или – нещо повече – че посяга към незаконно облагодетелствуване от положението си, то следва наказателна санкция. Тя е „отвращение“ и снемане на доверието. Тоест – властта пада от власт. Казано простичко, хората задават на властта непрекъснато въпроса: „Ти повече се радваш на „кариерата“, или повече теглиш каруцата? Ако е първото, правиш ни лошо впечатление. А ако не сме те забелязали особено да теглиш, но ти виждаме терасите и апартаментите, които с назначената от нас заплата
не би следвало да имаш, дразниш. Ерго, махни се.“
Или, за да споменем пак Виктор Франкъл, ако „миниатюрната налудност за величие“ лъщи на преден план, а няма служба и служене, свързани дори с жертви (на нерви, лично време, здраве - което е част от управлението), то общественото отвращение неизбежно расте.
И понеже не говоря само за политика, ще илюстрирам това и с кариерата, да речем, на талантлив творец, примерно кинаджия или певец. Ако той набляга на брането на плодовете от популярността си повече, отколкото на работата и свързаните с нея жертви – тоест отдава се на сексуална разюзданост, нездрава страст към лукса и зависимост от опиати, то най-често изяжда плодовете на авторитета си с по-бързи темпове, отколкото го гради. Следва наказание. При такива е свързано със загуба на популярност, при властта – със загуба на уважение и доверие.
Този процес на модерен инженеринг при граденето на авторитети днес не е лесен, защото зависи не само от самите авторитети, но и от равнището на цялото общество. Но е единствено верен, и – по моему – неизбежен.
