----
Пенчо Добрев е роден през 1960 г. в Стара Загора. От дете свири на цигулка, рисува, моделира с глина. През 1979 г. завършва Художествената гимназия в София; през 1987-а и Националната художествена академия със специалност скулптура. Пет години по-късно е приет за член на СБХ, а от 1995-а е преподавател по скулптура в НХА. Днес негови творби принадлежат на СГХГ, колекции в България, Белгия, Гърция, Германия, Дания, Италия, Китай, Русия, Турция, Холандия, Швейцария. През миналата година постигна успех на симпозиум за скулптура в Китай.
-----
- През есента на 2018 г. вашият проект Victory се класира в международен симпозиум за скулптура в град Чангчун, Китай, където от 1464 проекта бяха одобрени само 25. Какъв беше замисълът на композицията ви? 
- Това е много стар проект от миналия век, свързан с олимпийските игри в Барселона. Тогава се наричаше "Блясъкът на победата". Първоначално беше малка пластика от посребрен и позлатен месинг върху камък с размер около 27 см. По него тичат трима атлети, като първият пресича финалната линия, но в случая тя представлява вертикална огледална равнина. Победителят преминава от света на желанията в този на реализацията и се позлатява. Реших, че тази идея покрива добре темата на симпозиума, и изпратих снимки. 
- Размерът сигурно се е увеличил доста?
- Да, тези 27 см трябваше да станат 6 м. Голямо предизвикателство, защото монументалната форма е съвсем друга песен.
- А колко време изисква подготовката за един  международен конкурс?
- Времето за техническа подготовка зависи от програмата и условията на конкурса. Може да е седмица, може да са месеци. Когато има втора селекция и се изискват макети, отива време в тяхната направа, оформяне на разрешителни документи, опаковки, транспорт... Все пак това е по-малката част. Истинската подготовка представлява избистрянето на идеята, а това включва целия потенциал и професионален опит. Значи - години. 
- Звучи много необятно като време...
- Така погледнато, и най-малкото ни действие е подготвено от целия ни живот, а и не само от нашия. 
- Но пък вашето изкуство изглежда остава и като послание. Всъщност какво послание имат монументалните скулптурни композиции към архитектурата и културата на един народ?
- Не знам. Различно е. Не съм сигурен, че разбирам добре въпроса.
- Ами да го кажем така - вълнува ли ви мисълта, че при работа в далечни страни по света заедно с вашето име оставяте и името на България?
- Знам какъв е очакваният отговор и донякъде такова вълнение е естествено, но истината е, че винаги съм се пазил от подобни мисли. 
- Защо?
- Не се гордея, нито се срамувам от своята принадлежност. Нашите различия са несъществени, сравнени с фундаменталната ни еднаквост с всички човешки същества. Ние принадлежим на своето семейство, родно място, страна, планета, галактика, вселена... Също на своя пол, раса, на човешкия вид, на света на творенията изобщо. Коя принадлежност е най-съществена?
- Да речем, принадлежността към академизма, към обучението. Ето, когато сред студентите си откриете млади таланти, насърчавате ли ги да се посвещават на това изкуство?
- Преподавам скулптура на студенти, които са избрали други специалности - като стенопис, живопис , рекламен дизайн. Повечето са талантливи. Насърчавам ги да натрупват опит в работа с форма и материал и да разбират изразните средства на пространствените изкуства, защото това разбиране е нужно на всеки артист в сферата на визуалното. Надявам се, че не ги изкушавам да променят избора, който са направили, макар че и това се е случвало. Впрочем в съвременното изкуство традиционните граници между жанровете и дори видовете изкуства са се размили в такава степен, че този избор в повечето случаи е само временно ограничение, което служи за по-лесното усвояване на определени знания.
- А като наблюдавате толкова начеващи в изкуството, пък познавате и съратниците си, то според вас какъв е процентът на съотношението между талант и труд?
- Различен е при всеки. Със сигурност при успелите хора трудът представлява по-голям дял от този при останалите. 
- Занимавали сте се и с музика. Ако има връзка между скулптурата и музиката, то каква е тя?
- Има връзка между всички изкуства, но намирам повече връзки с танца.
- Защо с танца?
- Защото той се осъществява във физическото пространство. Музиката е по-абстрактна  и въздейства по-директно. Освен това тя се възприема с друго сетиво. Скулптурата е нещо като танц на формите.
- За да се постигне това усещане, изглежда трябва много работа. Знаем, че скулптирането е и физически трудно. Понякога работите ли денонощно?
- Не буквално, но работата ми понякога продължава и докато спя. В по-широк смисъл, защото всичко е работа, то няма друг живот. Работа и живот не могат да се разграничат. Най-блестящите идеи не винаги идват на работното място и в работното време. Всяко време и всяко място са и работни.
- А кои свои скулптури считате за най-добри?
- Труден избор. Не мога да определя. Във всеки случай не смятам, че с възрастта и опита работите непременно стават по-добри. Не винаги е така. Това може да се каже вероятно за овладяването на формата. Там наистина опитът е решаващ, но една творба не е само форма.
- А нещо можете ли да кажете за проектите, които бихте желали да осъществите в бъдеще?  
- Имам много нереализирани идеи и те са голямо изкушение. Не са само в сферата на скулптурата, но и в тези на живописта, съвременните форми и дизайна. Някои са с технически характер и са свързани с подобряване на жизнената среда. Голяма част от тях са само идеи. За да се превърнат в истински проекти, са нужни обозрими пътища за реализация. Докато отлежават с години, от време на време виждам някоя от тях осъществена някъде по света и хем ми става мъчно от суета, хем съм доволен, защото какво по-хубаво, че идеите си намират пътища и никой не може да ги спре. И при идеите има естествен подбор. Някои са силни, оживяват и оставят поколение, други - не.