Едно явление упорито си проправя път през годините на българската демокрация и вече е феномен – превръщането на кандидаткметската надпревара в занимание за едни и същи хора. Минат, не минат 4 години, и определени фигури от националния и общинския пейзаж са в кампания. Не става дума за хора, които печелят изборите и има обществено приемлива логика за издигането им. Иде реч за такива, които винаги губят или поне мнозинството избиратели отдавна е показало, че не ги иска. Феноменът е много любопитен – налице са люде, на които
половината и дори повече от активния им живот
преминава в кандидатиране. Има и по-млади, които го правят постоянно от момента, в който са се превърнали в политически фактор. Съществува и трети тип – засега са се кандидатирали "само" два пъти, но спечеленият процент от първия показва, че се харчат грешни пари в кампаниите им. Всичко това носи всестранен резултат – превръщането на местните избори в мач между едни и същи играчи, липса на свежи лица, съответно отсъствие на личностна алтернатива и дезинтересиране на електората. Другите последствия са насърчаване на кадровия дефицит при големите партии, както и утвърждаване на one man show при малките. По принцип много от местните формации са създадени от и за целите на един човек, той не допуска навлизането на други.
Никой досега не е правил териториално и времево изследване на феномена "професия кандидат-кмет", но дори бегла проверка показва, че мащабът е огромен. Може да се предположи, че той е една от причините за големия дълбок проблем на българската политика –
хората я смятат за безсмислена
Липсата на точни статистически данни и нуждата от огромно време да се съберат (кой луд ще тръгне да изчислява?) всъщност помагат на проблема - прикриват размерите му. Но ето какво все пак показва настоящата ситуация.
В София Георги Кадиев е кандидат за четвърти път. В качеството на претендент на БСП два пъти не успя да стигне балотаж, а в третия опит (2015 г.) взе към 6% с коалиция на партията си. Ангел Джамбазки (ВМРО) е с 1.4% резултат от 2011 и 4% от 2015 г. Истинският изборен доайен (не единствен по брой участия) обаче е пловдивчанинът Славчо Атанасов. Той е перманентен кандидат-кмет след 2003 г. - зад гърба си има един успешен и четири неуспешни опита (следва да се отбележи, че в последните два достигна балотаж). Кандидат за трети път е Дани Каназирева (7.4% и 14% в предишните два), претендентът за район "Централен" Георги Титюков също е с две загуби. В третия по важност град – Варна, за трети път се явяват Костадин Костадинов от партия "Възраждане" (8.8% максимален резултат до момента) и Димитър Карбов от НФСБ (3.12%). Там е налице и жена, кандидат два път и половина – Анелия Клисарова (БСП), която през 2015 г. взе 7.5%, а през 2013 г. тръгна да печели частичния вот, но се оттегли заради влизане в правителството на Орешарски.
В Разград положението е уникално. Денчо Бояджиев (БСП) се явява за пети път, досега е с три успеха. На последните два вота се сблъска на балотаж с Валентин Василев от ГЕРБ, размениха си победи. Василев също е кандидат отново. При патовата ситуация напълно е възможно разградчани
за трети път да избират между едни и същи
хора на балотаж. Нещо подобно е в Сливен. Кольо Милев (БСП) се състезава за трети път, като зад гърба си има спечелен балотаж (срещу Йордан Лечков) и загубен (от настоящия кмет на ГЕРБ Стефан Радев). Радев е кандидат пак, алтернативата и за жителите на Сливен ще бъде още от същото. Това "същото" определено е много добре познато, защото компанията е придружена от Йордан Лечков. Бележитата звезда е и футболен, и политически ветеран, доста изморен – след двата кметски мандата реализира две изборни загуби, като през 2015 г. взе едва 8% без рамото на ГЕРБ. Но отново е на терена.
В Кърджали Радослав Милев ("Демократична България") се пробва за трети път, 3.9% е най-добрият му актив досега. Няма нужда да се изброяват участниците в областните градове, които се явяват "едва" за втори път. Ето някои любопитни случаи: в Бургас се състезават братята Ивайло Дражев и Георги Дражев, които през 2007 г. общо взеха 0.3%.;
Волен Сидеров се яви от БЗНС – НС
през 2003 г. в София (към 1700 гласа), сега не е дебютант; в Смолян БСП ще събаря Николай Мелемов от ГЕРБ със Стефан Сабрутев, който падна на първи тур миналия път; в Стара Загора ВМРО изправи срещу Живко Тодоров от ГЕРБ Антон Андонов, който има точно 1.1% от 2015 г.
В по-малките общини ситуацията е още по-абсурдна. Да вземем например някои морски: в Созопол Тихомир Янакаев (БСП) е трети път кандидат, след като два пъти пада на първи тур; в градчето неизменен претендент без успех е Янчо Славов, бивш местен първенец на социалистите; в Поморие БСП отново изправя Никодим Стоянов, в чиято компания Иван Алексиев (ГЕРБ) взе 72% на предишния вот. В Каварна Красимир Кръстев, НФСБ, е трети път кандидат (18% максимум досега). Но палмата държи Аврен с принос отново на БСП – след три поредна загуби на социалистката Тодорка Павлова сега е издигнат… синът й Мирослав Коларов.
Без да са кандидати днес, Дениз Зия (ДПС) и Искрен Веселинов (ВМРО) в Русе, Веселин Марешки във Варна и воеводата Йордан Грозданов във Велико Търново са неколкократни състезатели. И всичко това са само част от примерите от страната преди и сега. Доста от претендентите сменят като носни кърпи партиите.
Наблюдателите със сигурност биха констатирали "уредени мачове" като причина за някои кандидатури. Но едва ли всички. Защо все пак участват тези хора, защо им е? Неизкушеният от политиката зрител трудно разбира логиката. Ако са себични, едва ли им е хубаво да ги бият всеки път. Но обяснения има. Например: истинската цел е място в общинския съвет, а кметска номинация, дори обречена,
събира гласове за листата;
подкрепа за втори тур осигурява място в администрацията. Или: някой дава пари на някого, казва му да се кандидатира (за да пилее гласове, да се формира лоби в съвета или друга причина) - съответният претендент накрая оставя за себе си част от сумата като комисиона за добре свършена работа. Разбира се, публично подобни откровения не се правят, за раздаването на пари никога няма свидетелства. Официално звучат мантри като "назрял е моментът", "този път ние сме алтернатива" и т.н.
А как си обясняват целия този феномен експертите? "На местните избори на маратонски принцип, при който по-важно е присъствието, а не победата, участват два типа политици. Едните са странни птици, които търсят, макар и за кратко, публичното внимание. Те имат нарцистична потребност да бъдат обект на чужд интерес. Със същия "успех" биха могли да просперират и в някое риалити шоу. Другата категория "маратонци" участват по "заповед", но и по вътрешно убеждение. За тях организационната работа и изборите са професия, защото нямат големи шансове за реализация извън партийните структури. И двата модела илюстрират, че местният вот е слаба бира на щандовете на политическия супермаркет", смята политологът Иво Инджов. Колегата му Георги Киряков пък обяснява процесите както с
нежеланието на лидери на местни общности
да се занимават с политика в малките населени места, така и с калкулациите на кандидатите впоследствие при осребряване на "неуспеха". "Поредицата кандидатирания е симптом за неспособността на издигащите партии да "отгледат" нещо по-различно. Има и такива кандидат-кметове, които са убедени, че "спасението" на общината е единствено и само в техните ръце, без обаче да влизат в излишно обяснение защо досега не са успели или с оправданието, че изборите винаги се фалшифицират”, казва още Киряков.
Любопитна е още една характеристика на феномена "професия кандидат-кмет". Докъм 2000 г. вечни претенденти бяха ексцентрични фигури, хора, за които публиката казваше "от кол и въже". След това мястото им се зае от люде, които, без ирония, са предимно уважавани, успешни в другите си житейски занимания. Такива са именно повечето постоянни кандидати днес – и някак това "нормализиране" на политиката изглежда още по-скучно и тъжно.
