Светлозар Игов извежда провокиращата констатация: нямало, изрича, български литературовед, критик, мислител, който в един момент да не опре до Бай Ганю и да не си заблъска акъла как да се справи с този толкова злепоставящ българското образ. Пък и не само учените глави се блъскат o тоя шаячно-гюломаслен зид, завещан ни от Алеко, блъска се и "целокупний болгарский народ". Макар че донякъде е решил проблема: преформатирал е тоя херой от Ганю в Ганьо. А както остроумно отбелязва отново проф. Игов, тази мъничка промяна хич не е безобидна: ако е Ганьо, като извикаме името, ехото отвръща: "Ооооо!", с възглас на одобрение; но ако е Ганю, ехото отговаря инак: "Ууууу!", с възглас на неодобрение. Прибавям към това разграничение и прозвището Бай Ганя, както го назовава великият Боян Пенев, за да чуем още едно ехо: "Ааааа!"; демек писна ни от теб, Ганяааааа, да те сганят и сгнявят чортовете дано!...
Писнал ни е, вярно, но не спираме да го мислим и нищим.
Правил съм го и аз. В последната ми книга "От Мърквичка до Минотавъра. Есета за български художници и картини" има един бая дълъг текст, над 60 страници, озаглавен "Злощастният Франкенщайн, тоест Алеко Константинов, наречен Щастливеца", който тръгва от простичкия въпрос: "Защо, аджеба, българските художници не са го никога рисували този наш аркадаш цветен, с маслени бои и натаманен с антерийката, а все е черно-бял, все графичен?" Като тръгнеш от Илия Бешков и свършиш с Тодор Цонев - не го знаем инак. Докато Пижо и Пендо на Александър Божинов си имат и цвят, и руменина по бузите, че и по носа също; Гуньо Гъсков на Райко Алексиев - и той е боядисан. Вярно, моята исперихска приятелка Емине Садкъ ми сподели, че неин познат художник го нарисувал Ганю за кръчма лудогорска в цвят и китка - частна поръчка изпълнил. За кръчма обаче, не за изложба, което си е същото - срам ни е да го показваме Бая Ганя на мегданя, в кръчма го завираме, че там я го видят, я не сред гъстите алкохолни пари и апетитни мръвки. Прочее, сигур си спомняте, щяхме да го изтипосваме гюл търговеца с все дисагите му на банкнотата от 100 лева барабар с Алеко, ама като се дигна една тупурдия - не ти е работа, отметнахме се. И там, на "Витошка", имахме мерак да го турим до Щастливеца, ала възмутени граждани пак вдигнаха гюрултия и отново не дадоха. Потулваме го Бай Ганю ние, потулваме го, но в същото време, като дойде реч да ревем - за него все се сещаме, все той ни виновен...
Подобна втренченост в психиатрията се нарича обсесия - толкова си обсебен от някоя натраплива мисъл, че не можеш да се отървеш от нея. За Бай Ганю Тончо Жечев го изрича най-точно: "Яркият и неповторим образ на Бай Ганю като че изцяло заслони образа на неговия автор". Големият наш тълкувател е напълно прав: за да разберем Бай Ганю и какво ни той причинява (и защо ни го причинява), трябва да се обърнем към Алеко Константинов - там, в неговата личност, е разковничето. Само че, за разлика от Тончо Жечев, не бива да си посипваме главите с пепел и да се каем, оплакваме и жалим, че, видите ли "грешни сме пред него, безгрешния, всички", а трезво, без подобни идеализации да го видим Щастливеца в неподправената му светлина...
Известно е, че родът на Алеко се е големеел здраво, имали са се чак за потомци по майчина линия на цар Иван Шишман. Затова много-много не са общували със съгражданите си от Свищов. В книгата си "Бай Ганьо Българина" Калина Галунова разказва историята за малкия Алеко, невръстно хлапе, в алафранга наряд, как гледа през оградата на дома си насълзено и жаловито връстниците си в потури, цървули и калпачета, весело играещи и валящи се в калта - свободни и безгрижни. А той - под строгата възбрана изобщо, ама изобщо да не се приближава до тях, подсмърча в двора и скучае безподобно. Със сигурност завист се е вселила тогава в сърцето му, завист, която му е нашепвала: "Зарежи ги тия галфони, не са те въздигнати като тебе, щом тъй пакостничат!". Но в своята изключителна книга "Алеко Константинов. Биографии на четенето" проф. Инна Пелева убедително показва, че Алеко съвсем не се е свенил, когато пораснал, също да пакости: разказва например една история, когато писателят със свой другар скачат и се друсат върху леглото в къщата на леля му, докато не го изтърбушат - толкова били спонтанни и лудорийни макс-морисовци. Ей го впрочем същото скачане в "Бай Ганю": "Скача от стола, спуска се в кабинета, домъква дисагите си, прикляква над тях гърбом към стопаните". Пише също проф. Пелева, че си падал повече по циганските изпълнения на "Зелен листец", отколкото по ариите от "Аида"...
Представете си сега кризата в дълбините му: влече го да си играе в калта ("Зелен листец"), ама семейството му го мъмри и му дърпа ушите: "Никакъв листец, само Радамес!", и той, горкият, за да се отърве от това толкова оплювано и охулвано българско в душата му, намира начин да се спаси, като го приписва изцяло на своя герой. И той е написан от черен по-черен, от кален по-кален, от мръсен по-мръсен... Неслучайно в анкетата, която му прави проф. Иван Шишманов, Щастливеца посочва, че най бил щастлив, когато му хрумнала идеята за "Бай Ганю". Че как няма да е - разтоварил е така психическото напрежение, намерил е изход, през който да изтече то и повече да не тормози аристократичната му душа. Ей го, мамо, тате, мили хора, Бай Ганю, той е недостойният...Докато аз съм си съвсем наред - благороден и цял в бяло!...
В психотерапията за този процес на разрешаване на вътрешни психични конфликти е изнамерено специално понятие - проекция. Проекция е, когато знаеш, че дадена черта от характера ти е социално неприемлива, но за да демонстрираш, че не ти е присъща, я прехвърляш другиму: скръндза си, ама се пенявиш: "Ей, ама тоя Пешо голяма скръндза, бе!". Та тъй и с Алеко - проектира своето си българско, което той асоциира с мръсното и калното, с простолюдието (под въздействие на семейството си), в образа на Бай Ганю и се превръща по този начин в неговото обратно, в противоположното му. Така задава един траен модел на поведение на българския интелектуалец, който може да наречем "Синдромът Алеко": колкото по-малко българин си, толкова по-голям интелектуалец си. Двете заедно не вървят - или си едното, или другото. И всъщност може би тази е причината българските интелектуалци толкова да се занимават с Бай Ганю - защото, бидейки българи, непрекъснато се питат как в същото време може и да са интелектуалци, тоест културни люде, дето си падат по "Аида", не по "Зелен листец".
Загробил ни е Алеко с тази дилема, загробил ни е и ни е закопал. Затова нашенските учени мъже или учени жени мило и драго дават, че да не ги познаят като "нашенци". И все се оглеждат навънка, оттам да почерпят интелектуалистка легитимност: едни се кланят доземи на "великата руска култура", други ката ден кадят тамян пред Триумфалната арка, трети се кълнат в доживотна вярност на Гьоте и Шилер. Поляци, сърби, румънци, гърци - за българския интелектуалец всички са по-добри от българите. А са по-добри, защото той се срамува, че е българин. Не обича своя народ, страни от него, плюе го, пък после се чуди, че народът не го бръсне за слива. Ами няма да го бръсне, разбира се, след като тази слива друго не прави, освен да се оплаква от родната почва. Корава била или пък разкаляна, суха или пък напукана... С всичките тези свои жалби той разширява още повече пукнатината между себе си и българското. Или, ако се опрем върху житието на Алеко, издига огради между себе си и него.
Пък то, българското, палува ли, палува оттатък оградата, докато зад нея българският интелектуалец, пременен алафранга, само подсмърча и жално мрънка...