Знамето на криминалния преход продължава да се вее в България, защото 33 години се предава от ръка в ръка и никой не смее да го стъпче. Първа го издигна старата партокрация, после го предаде на мутромилиционерите, те го връчиха на назначената олигархия, тя се прероди в напудрена клептокрация и дойде време да премине в нови ръце, за да си остане България все същата, но с дегизирана фасада.
През всичките метаморфози имаше един сектор, който стоеше встрани от изграждането на паралелната държава и запази обществено доверие към себе си. Анкетите през тези десетилетия показваха стабилно одобрение на българите към армията, която поддържаше висок авторитет заедно с църквата и училището. Обяснението бе просто. Конструкторите на криминалния преход я загърбиха, защото при нейните рефлекси за дисциплина и боязливост от закона не можеха да й се доверят, че ще бъде надежден играч в беззаконието и вътрешното ограбване на държавата. Казармените посегателства бяха кокошкарски в сравнение с голямата задача за изграждане на крадливия елит. Малцина получиха поръчение да приватизират някои армейски стопански дейности и се превърнаха в милионери, но другите си останаха на държавни заплати и пенсии.
Появата на Румен Радев
- командир от военновъздушните сили - като алтернатива на една лакома каста оживи обществото и му генерира подкрепа, за която не можеха да претендират амортизираните политически лидери, включително и бутафорният полицейски генерал, вживял се в ролята на народен бащица. Призивът "Мутри, вън!" породи надежда, че е възможен обрат и че България има сили да се измъкне от криминалното блато. До този момент обществото разчиташе само на помощ отвън, защото се чувстваше в плен на собствената върхушка. Но откакто Брюксел премина към замазване на проблемите чрез своите мониторингови доклади, за да изглежда, че допринася за върховенството на закона в България, европейският ентусиазъм на гражданите започна да изстива.
Изглеждаше, че най-сетне е намерен ключ за излизане от посткомунистическия лабиринт. Военните като хора на реда печелеха доверие, че точно на тях им отива да се погрижат за върховенство на закона. Затова Румен Радев и назначаваните от него генерали и бивши военни на високи постове в служебните правителства и в други граждански структури на държавата се ползваха с голяма подкрепа.
Нещо обаче се случи тази година
и рейтингите на Радев и доверениците му тръгнаха надолу. За първи път от избирането му за държавен глава ножицата между доверие и недоверие се затвори до два пункта, показа последно проучване на общественото мнение от социологическата агенция "Алфа Рисърч". От началото на втория му мандат през февруари до декември положителните оценки спаднаха от 51% до 36%, а отрицателните нараснаха от 23% до 34%. Подкрепата си за президента оттеглиха жители на областните градове, младите и средни поколения. "Критиката на хората е насочена не само към „обичайния заподозрян“ парламента, но вече и към президента и изпълнителната власт. Всички основни субекти на управлението се възприемат като съвкупно отговорни за невъзможността страната да посрещне предизвикателствата на кризите", коментираха авторите на изследването.
Какво се промени в този период,
за да настъпи такъв срив на доверието? На 24 февруари Русия започна война срещу Украйна и на военните у нас им замириса на барут. Настана време всеки да се определи от коя страна на фронта застава. У Радев се задействаха старите офицерски вместо президентските му рефлекси и първата му непредпазлива реакция бе да възкликне още на 25 февруари: "Видно е, че Русия ще спечели тази война". Когато си се клел като млад офицер във вярност на Варшавския договор и Съветския съюз, трудно е в зряла възраст да зачертаеш романтичните си спомени. Създаде се впечатление, че той стиска палци на Путин да сломи Украйна, но когато се видя, че това няма да стане за три дни, както бе планирано, започна да търси пътеки за отстъпление.
Неговият бивш служебен премиер и сетне военен министър генерал Стефан Янев пък изпадна в ступор да нарече войната с истинската дума, а се оплете в Путиновата "специална военна операция". Това го постави в глупавото положение да ползва чужда реторика в противоречие с българската официална политика.
Защо гафът със зле прикритата симпатия към Кремъл
имаше значение за вътрешната политика в България? Защото Радев най-напред сне доверието си от правителството на Кирил Петков, което сам докара на власт, след като видя, че то няма неговите щабни колебания на чия страна да застане. Нещо повече, младите "цивилни гарги" (ако използваме този военен жаргон) си позволиха да го критикуват. Тогавашният министър на финансите Асен Василев дори нарече поведението му "позорно", имайки предвид неговата съпротива срещу предоставянето от България на оръжия за Украйна. Сетне той определи двамата лидери на "Продължаваме промяната" като "шарлатани", без да обясни с какво са го измамили.
Радев и антисистемните партии бяха заедно в борбата срещу "мутрите". След като скъсаха връзката помежду си и младоците бяха хвърлени на старите вълци на прехода, нямаше съмнение, че той е преминал в другия лагер. Зачестилите твърдения за разговори между него и Бойко Борисов показваха, че подобно сближаване изглежда логично, независимо дали е имало срещи между двамата, или не.
А ето и най-важното:
Българската клептокрация не е нищо друго, освен последна рожба на българо-съветската дружба. Тя ни бе подхвърлена в залеза на социализма от бащите на прехода като образ и подобие на значително по-мащабната постсъветска олигархия. Вече е възмъжала и борбата с нея е много трудна. Общият знаменател между нея и военните, които дойдоха уж да я надвият, е Кремъл. Оттам им напомниха, че всяка дума срещу българския корумпиран елит удря и по авторитета на Москва.
Затова Радев спря да говори за мутри, за корупция на високо равнище, за отчетност на главния прокурор и за всичко онова, което би смутило спокойствието на криминалната върхушка. Тя пък ще сложи главата му сред трофеите си, с които обогатява своята колекция, както Борисов обогатява галерията от снимки по стените си в Банкя.
