От всичките бащи на Дон Делян
най-бащински го гледаше Доган. 

Доган бе също майка и баща - 
Едно Родител и Родител Две,
той беше и сокол, и соколица,
севастократор, севастократорица
и кирилица, също и глаголица, 
и всичко туй, и много друго още -
за благото на малкия Делян. 

Ала детето свикна да расте,
започна да заема свое място,
а силите на стария баща
с прекрасните години отлетяха.

Делян феноменално възмъжа
и взе да дърпа яростно юздите,
и взе да търси своите права
и своя дял в семейните активи. 

И най-накрая рече на баща си:
- Отдавна аз единствен в тази къща
се грижа за семейното богатство.
А ти приемаш моите усилия
и жестове, и непосилен труд
за нещо, дето хем ти се полага,
хем трябва и да ти благодаря! 
Прегърбих се, под санкции работя
и ден, и нощ се трепя за пари, 
а ти замаян цял ден се търкаляш,
приказваш тежки врели-некипели,
брътвежите ти искаш да записвам
и къртовски да ги членоразделям,
за да разкажа после на света
колко си мъдър, сложен и мистичен.

Но стига! Край, дотука беше. 
Поставям значи Новото начало
и влизам във законното владение
на всичко във семейния ни клан! 

А ти, родителю, обедини се с мене
или умри! 
                - Не, ти умри! - удари
шкембето на детето си Доган. 
Във отговор удари го Делян
и двамата в трепереща прегръдка
издъхнаха във заедност печална.