Цончо Ганев преди години прекарал деня си, без да излъже нито веднъж.
То не било нарочно, просто се разсеял, денят си минал. 
След което Цончо преживял най-кошмарната си нощ в живота. 
Нечувани психически мъки разтерзали якия организъм на политика, той се мятал като животно в клетка и едва не се задавил със собствените си сливици - свидетелства анонимно за нашия бюлетин продажна клюкарка, която е медицинска сестра на частно. 
***
Този паметен ден, в който Цончо не излъгал нито веднъж, със сигурност е исторически факт. Имало е такъв ден в близкото ни минало, но историците все още не са локализирали точната дата. 
Било някаква си отпуска. 
Мързеливо време. 
Политическата обстановка била общо-взето спокойна и Цончо отдъхвал от бремето на житейската суета. 
Денят си минал в безгрижни мечти и сладки илюзии.
Красиви констатации, радостни презумпции. 
Цончо може би си мислел колко е красив, интелигентен и с бърз рефлекс. И то си е така, защо да не си го мисли в кратките часове за активен отдих и култура?
Може би си представял някакви героически ситуации, в които Костадин е в смъртна опасност, а Цончо с риск за живота си го спасява. И докато го спасява, двамата се търкалят прегърнати по някакъв склон, който няма край. И долу в дерето няколко секунди лежат на шумата, леко зашеметени от стремителните събития. И Костадин казва: Цончо, ти си моят единствен наследник в партията! И после може би Костадин е на смъртно легло, изпепелен от борбата. Около смъртния му одър се е събрала цялата върхушка на партията. Всички чакат последната дума на угасващия вожд. 
И Костадин естествено посочва Цончо със слабата си ръка, казва няколко недвусмислени думи и г-н фон Ганев повежда партията. 
И вдига огромен мавзолей на Костадин, по-голям от Историческия парк.
И някаква ураганна идеология изпълва гърдите на Цончо и се разгаря като световен пожар. 
А може и съвсем други работи да си е мислил, то си е негова работа с какви видения запълва свободното си време.
Обаче фактът си е факт - цял ден минал, вечерта паднала като убита и Цончо никого за нищо не излъгал цял ден. 
Цончо си легнал и тъкмо като се отнасял, тъкмо се отвързала лодката, таман се потопил в някакво ново видение - изведнъж прокънтял в подсъзнанието му гласът на Костадин с гръмовно ехо до най-високите нива на ума: ЦОНЧО, ТИ ДНЕСКА НИКОГО НЕ ИЗЛЪГА, КАК МОЖЕШ ДА ЗАСПИШ! 
Цончо се събудил и почнал да се върти в леглото като оскърбен мъртвец - в гроба си.
От тия мъртвешки мисли фикусът в стаята мухлясал, а котката на съседите се разгонила. 
Мъчително напрежение обхванало всичките му крайници, Цончо размятал ръце и крака неконтролирано във всички посоки. Дошли му на акъла 101 лъжи и нахални фалшификати, но чувствал, че губи увереност и житейските му устои се разклащат. Представял си как следващия път, когато излезе по телевизията, ще се опита да излъже и ще се изчерви. Ще му се разтрепери гласът, ще почне пак да ръкомаха или да плаче, или друг издайнически позор. Цончо бил в тотална психическа капитулация в продължение на дълги мъчителни часове. Той опитал какви ли не методи за самолечение: ​бил си три бустера срещу Ковид Флирт и Ковид Финландия. Вързал си червен конец на джендъра. Натопил си главата в студена вода и тя за секунди пуснала пара. 
Цончо не бил на себе си до сутринта, когато се появила нелегалната медицинска сестра, повикана от уплашените съседи. 
Цончо се изповядал подробно пред нея и се разголил душевно, както го е майка родила. 
После обаче за миг се осъзнал, плюл си в пазвата, дръпнал някаква безсрамна опашата лъжа без да му трепне клепачът, болестта отлетяла като килимче и Цончо хукнал към телевизията да си заслужи хляба и очилата на носа.