Той се завърна – прашен, с дрипави дрехи, брадясал и леко отнесен. Едва го познахме!
- Френд – викаме му, – къде ходиш, бе, как можа да изчезнеш за толкова време!
Приятелят ни сяда срещу нас и вика:
- Нищо не намерих! Цялата държава обиколих, къде ли не тропах и кого ли не питах, ама на – ни-що!
- Чакай! – спряхме го ние. – Давай отначало! Къде беше, какво прави?
Той ни попита:
- Вие наистина ли не помните? Аз тръгнах да видя с очите си кой управлява нашата държава!
- Вярно, бе! Ти каза, че лично искаш да разбереш как работи всичко. И кво стана?
- Нищо! След толкова време ходене и питане не мога да ви кажа кой управлява държавата.
- Стига, бе! – не повярвахме ние. – Нали каза, че ще тръгнеш от президентството?
- Не са те. Нищо общо нямат с управлението на страната.
- Е, то се очакваше. А управляващата партия?
- И там бях – вика. – Те ми рекоха, че само изпълняват решенията.
- Чии решения?
- А, де! И аз това ги питах. Не знаят. Идват, викат, решенията, а ние ги бутаме напред. После идват едни други решения, които бутат назад първите решения, и ние тогава взимаме първите решения и ги бутаме в кошчето, а новите решения ги бутаме напред за изпълнение.
- Това – казваме му – сложно се получава!
Той вдига рамене.
- Питаш ли ги тях!
- И после?
- Никой не поема отговорността за управлението на държавата, това е.
- Ти при министрите ходи ли?
- Ходих. Не сме ние, викат. Получаваме документи и ги подписваме. Нито ги четем, нито ги коментираме!
- Хубава работа!
- Хубава – лоша, това е. Ако питаме, викат, друг ще седне на нашето място, ще подписва и ще пее. И са прави.
- А депутатите?
- И там бях, говорих. Направо си измиха ръцете пред мене. Ние, викат, сме като градския транспорт – каквото се качи, това возим.
- Егати!
- Да. Никой нищо не знае или поне не казва!
- Ама това е несериозно! С опозицията срещна ли се?
Той махна с ръка.
- Много пъти. И те се чудят кой води и управлява държавата, ама нъцки, нищо не могат да вденат.
- Ти – казвам му – трябваше първо с премиера на страната ни да говориш.
Приятелят ни отпива дълга глътка от нашето менте.
- Премиерът е зает човек. Обикаля държавата, открива обекти, лови престъпниците, с тялото си закрива големите пробойни на контрабандата, говори с пенсионери, убеждава лекари, поучава студенти и академици, брани световния мир... Няма вариант аз да стигна до него!
- Е – отдъхнахме ние, – това е отговорът. Премиерът ще е този, който управлява държавата ни!
Приятелят ни допива чашата си и вика:
- Вие наистина не схващате нещата. И премиерът не управлява, разберете го това.
Не се съгласяваме с него.
- Ти сам рече: министър-председателят е навсякъде! Нищо и никъде не става без него. Трябваше с него да започнеш пътя си и веднага щеше да разбереш кой е управникът ни?
Приятелят клати брадатата си глава.
- Нашият премиер е едновременно на всички места – дали ще се срути електронен регистър, дали е потънал кораб, дали гори планина, или язовири преливат, а от мостове камъните падат, дали фалират застрахователи, или обират банки, той е там, винаги. Той е сред народа, по телевизора, в села и градове, гали деца по главите и успокоява майките им. Сън не спи, храна не яде, почивка не знае. И затова най-сериозно ви го казвам – не е той, който управлява държавата ни. Питах и физици, и математици, че и лекари дори. Няма как да се получи, не му остава време за това.
Поема си дъх и продължава:
- Казвам ви: управлението на държавата ни е като градския транспорт – каквото се качи, това се вози. Ама кой и как я кара – не се знае. Нашият премиер е най-ангажираният човек в държавата, но не е най-заетият с работа. Или вие, френдове, знаете нещо друго по въпроса, а?
Умълчаваме се. Когато един въпрос е поставен правилно – той може да стои така дълго време.