Понякога си мисля, че съм идиот – особено в случаите, когато мечтите ми се сбъдват. Сред моравата – проснато пещемалче, около пещемалчето – куп неприятни личности от телевизора ми, натръшкани  направо на земята, сякаш правят възстановка на „Закуска на тревата”, само че с повечко кокали около тях.

- Сега доволен ли си – рече ми Този, който първи взема думата. – Ето, мечтата ти се сбъдна – министрите да живеят в колиби, да нямат два лева за сгъваема масичка, да се търкалят по земята, да пият от пластмасови чашки и да глозгат кокали с голи ръце. Това искаше, нали?

- Честно казано, не ми беше точно това идеята…

- Защото, преди да поискаш нещо, трябва да си представиш  последствията. Сега, ако си поискат обратно европарите, кой ще ги плаща?

- Ами – тия, дето са ги изкльопали – предположих.

Всички около пещемала ми се изсмяха.

- Много си прост, ама толкова прост, че даже нас не ни разбираш. Като изкльопаш нещо, в какъв продукт се превръща?

Отворих уста да им го река, но веднага ми я запушиха.

- Това не е цензура, моля да се отбележи в протокола, това е само запазване на благоприличието – все пак, тук хората ядат!

- Ненаяли се – казах, когато си махнаха ръката от муцуната ми.

- Грешиш – каза ми Този, който трябва да ми го каже. – Не вникваш в дълбокия смисъл на действията на правителството. Ето, този, да речем, просто гризе агнешко ребърце, нали? Всъщност – работи над развитието на агневъдството в България – на мястото на едно изядено агне еврофондът ще финансира две! Догодина по планините няма да можем да се разминаваме от стада, а от блеене няма да можем да се чуваме!

- Брей – възхитих се.

- Този, който препикава дървото, не си маркира апетитен курортен парцел – той работи за горския фонд! Като изсъхне това дърво, на мястото му с европейски средства ще посадим десет нови! И само след век тук ще зашуми отново вековната изконно българска дъбова гора! Онзи, който клечи в храстите, работи по програмата за възстановяване и подобряване на екосредата – аман от азотни торове!

- Ами пияндурката?

-  Тоя, дето се налива като за последно? Той пък отговаря за програмата за развитие на лозаро-винарските райони. Като изпие всичко – догодина ще поискаме субсидии за още винарни, за разширяване на масивите, ще открием работни места, хората с пари ще се видят, ще си накупят коли…

- И пак ще строим магистрали? – опитах да вляза в крачка.

- На баба ти от Шабла магистралката – обидено ми рече Този, който реква каквото трябва. – Магистралите са отдавна усвоен етап – сега минаваме към усвояване на отчуждителните процедури. Онова, което лежи до тавата с агнето, е нотариус, то е поело отговорната функция по прехвърлянето на терените към лица, с които нямаме нищо общо, за да може да ги изкупят други, които нямат нищо общо с тях, та да ги продадат на един от остров Ман, който се намира там, където никой не може да го намери, но има много офшпощенски офшкутии. Разбираш?

Не разбрах, но за всеки случай се преместих малко по-настрани от нотариуса. С такива като него човек никога не е сигурен в каква кутия ще го набутат.

- И по какъв случай е купонът на тревата? – попитах. – Телевизии не виждам, пък времето е такова, че човек като вас до храстите не може да прескочи, без поне два екипа да го следват.

- Вече са три – снизходително ми рече Този, който не ходи до храстите сам. – А купонът е довършителен – довършваме развитието на селските райони и преминаваме към развитието на градските такива.

В такива случаи на идиотите не им идва наум по-подходящ въпрос:

- А какви са бъдещите ви творчески планове?

Този, който трябва скромно да се издуе, се изду скромно и рече:

- Колкото и да не е навита държавата, да я развием, каквото и да й струва това! Гепи сега едно кокалче, ей по онова май има още нещичко останало недоусвоено, сипи си едно, да видиш, че и ние сме хора! Пък на двайсет и шести – да не ми се изгубиш някъде, краката ти строшавам!

Ей затова някои от мечтите не бива да се сбъдват – особено на идиотите.