Хубаво си подскачахме на площада и си скандирахме, че ние сме народът, ние сме народът… И, както си подскачахме, при моя милост се яви цивилен субект и много любезно ми каза, че ме канят на заседание на Министерския съвет. Отначало помислих, че нещо му се е разхлопало от подскачане, но като видях какво пише на служебната му карта, реших, че е по-благоразумно да не влизам в медицински диспут и го последвах.

Пребъркаха ме за оръжие, отвориха ми една врата – и получих сърцебиене – почувствах се съвсем като в онази детска книжка – видях голяма зала с много столове, и на всеки стол да седи по един министър.

- Значи това е народът – попита недоверчиво най-близкият. Не стол, министър.

- Ъхъ – отвърнах, за да звуча по-народностно.

- И защо са тоя шум и крясъци?

- Ами – защото не си спазвате обещанието.

- Нали ви дадохме по две двайсетачки? Това не е ли изпълнено обещание?

- Да, ама бяхте обещали във всичките си действия да се ръководите от интересите на народа…

Министрите се скупчиха да се съветват. Очевидно – така изглежда извънреден министерски съвет.

- Може ли малко по-конкретно? Какво точно искате да знаете? Защо на някои от нас завиждат, че преуспяват необяснимо как в живота? И защо искате да го знаете?

Тук ме затрудниха.

- Ами… Интересно ми е!

Захилиха се.

- Значи – интересно му било. Като ти е интересно – значи ние все пак се ръководим от интересите на народа - стараем се да сме му интересни! Не виждаме основателна причина за недоволство! Но – за да се убедите, че държим на думата си…

И докато река нещо, изхвърлиха един министър през прозореца.

- Тоя не беше толкова интересен. Сега по-интересно ли ви е?

- Малко съм шокиран – признах си.

- Аз поемам моралната и политическа отговорност – рече симпатична млада министърка. – Само ще помоля някой да ми подаде ръка, че первазът е висок…

Подадоха й, тя помаха на фотографите и скочи след първия.

- Брей – признах. – Досега не бях виждал такива работи.

- Да изхвърлим още някого? – предложиха.

- Не, няма нужда – вече не ми е интересно…

Най-дебелият министър се разпореди:

- Моля стенографите да запишат – на народа вече не му е интересно. Ей, това, народът, вие май изобщо не си знаете кое ви е интересно и кое не. Моля стенографите да запишат и това, че народът не си знае интересите!

- Абе, вие сте… - започнах, но не ме оставиха да довърша.

- А, не така – телевизията предава срещата ни директно!

Осъзнах, че съм допуснал грешка.

- Моля ви, изобщо не съм имал предвид тази дума – ние, народът, ако четете вестници, сме изключително сексуално толерантни и разбиращи към различните! Само ми е интересно какво още мислите да ни направите, за да изпълните обещанията си…

Министрите отново се скупчиха на извънреден министерски съвет и  се обърнаха към мен сияещи.

- Народе наш – рече най-авторитетният министър, - мислим, че открихме грешката в системата и ще предложим за гласуване малка конституционна поправка. Корекцията ще е минимална, но ще се получи идеална кохезия между думите и делата, намеренията и фактическата им реализация, така че всички ще сме доволни и щастливи. Просто е като Колумбовото яйце – в онова изречение на клетвата, в което се споменава твоето име - „народ”, ще направим минимално разместване, за да се получи „И във всичките си интереси да се ръководя от интересите на народа”. Хем ще сме си взаимно интересни, хем няма да изпадаме в конституционни и други някакви противоречия! Сега доволен ли си, народе наш?

Ами – доволен съм. Дори им благодарих за вниманието.

Но онази дума не съм я казвал!