Новите правила за атестация на универстетските преподаватели и актуализираните наукометрични показатели пред професори и доценти, предложени от просветният министър акад. Николай Денков, нажежиха до максимум атмосферата в гилдията. В опит да даде своя принос към общественото обсъждане на новите изисквания за заемане на академични длъжности, в-к "Сега" реши да даде думата на различни страни по голяма тема закачеството на висшето образование. Представаме ви позицията на проф. Людмил Антонов*, доктор на химическите науки и професор по химия в Института по Електроника на БАН, водещ изследовател по програма ВИХРЕН и професор в ХТМУ.
____
Като гражданин, най-вече, а после като редови представител на академичната общност, от свое име и с прости думи, искам да споделя с теб, драги читателю, някои неща свързани с парите, науката и висшето образование. Изразявам личното си мнение. Подкрепям предложенията на МОН за промени в критериите за академично развитие. Смятам, че тези промени са наложителни, а новите критерии – балансирани и достижими. Не ми харесва начина, по който се води дискусията по тях. Сигурен съм, че ти като същи българин, имаш вече собствено мнение. Нищо, аз ще ти кажа своето, пък накрая ти дори и да отбележиш "Обясняваше един професор нещо за науката. Ама не ги разбират тия неща професорите. То затова и науката ни е на тоя хал. Ако питаха мене…" ще е от полза, защото съм те заинтригувал.
"Дори Айнщайн няма шанс да покрие критериите на МОН" (в. Сега, 10.05.2022 г.) сърцераздирателно плачат администратори и неназовани учени, вероятно користно, а може и от некомпетентност. Сериозни аргументи няма, но това не е важно. Важното е да плашим хората, пък, "пу, пу, дано се размине". Важното е да се вдига гюрултия, да се създаде чувство на драматична опасност. Да си каже всеки истински българин - ще затрият българската наука и висше образование. Познато ли ти е това драги читателю? Познато ти е, добре ти е познато - за пари става дума. Всяка гилдия така пази интересите на своите членове - плаши страшно и драматично. Но "забравя" друго свое задължение – да се саморегулира, да изгради вътрешни правила, които да стимулират добрите да се развиват и да препятстват недобросъвестните.
За имунитета на академичната среда
Вероятно само МОН знае колко точно са държавните академичните институции. Съответстват ли международно видимите резултати при всяка от тях на похарчените пари? Ще ми се да кажа „Да“, но не мога. Затова е редно академичните институции и отделните техни членове да бъдат по-умерени в сегашната дискусия, честно да премислят какво дават насреща. Един факт за размисъл им давам, една болка, която всички чувстваме – не намалява броят на нашите деца, които отиват в чужбина да учат висше образование, изтичат все повече докторанти и млади учени. Щеше ли това да се случи, ако имахме институции поне от европейска класа? Е, ще каже някой – там държавата дава повече пари за наука и висше образование. Де да бяха само парите, трябва и академична среда - високи научни стандарти (приравняване по най-добрите) и здравословна (честна) конкуренция. Трябва силна академичната традиция - имунен отговор на академичната общност на зловредни опити здравият разум и обществения интерес да бъдат пренебрегнати. За съжаление, академичната традиция в България e многократно подлагана на разрушителен външен натиск. Затова държавата трябва да си каже изискванията, да установи единен стандарт, "БДС" за науката и висшето образование. Нали тя (ние, драги читателю) дава парите.
За науката и публикуването
Науката е процес на придобиване и споделяне на знания. Няма друг начин да ги споделиш, ако не ги напишеш, критично и добросъвестно, и не разпространиш написаното сред своите колеги. Гарантираш написаното с името си. Утре някой друг може да намери, че си сбъркал и да те поправи, а може – стъпил на тях, важно откритие да направи. Това е науката – процес на малки индивидуални стъпки, правилни и погрешни, които правят възможно големите крачки в технологиите, медицината и хуманитарните науки. Ето защо е важно да се публикува, да бъдем част от световната наука. Това, драги читателю, не са статии във вестници, текстове в сайтове, блогове, форуми и архиви, които днес ги има, утре ги няма, днес те убеждават в едно, утре – в обратното. Преди да се публикуват, се оценяват от подбрани на случаен принцип, но не случайни учени, а специалисти в тази област. Колкото по-авторитетно е списанието, толкова повече пази то своята репутация, толкова по-строга е тази процедура. Авторитетността му (измерена като "импакт-фактор" и "квартил") гарантира качеството на публикуваните материали. Избор има - списания в които се и не се плаща, но качеството е определящо и в двата случая. Дори и да искаш да си платиш, драги читателю, няма шанс да публикуваш, в авторитетно списание, труд без съществени резултати, воден единствено от желанието да натрупаш публикации; няма начин да постигнеш добри отзиви, ако това, което работиш е важно само за тебе. Това е системата, безотказно работеща за оценка на академичния състав навсякъде по света. А Scopus и Web of Science, с които те плашат, са всъщност електронни библиотеки с информация, събрана там от тези научните списания, които отговарят на определени академични стандарти. Не са единствените бази-данни, но са едни от най-пълните и до тях имат свободен достъп всички български академични институции.
Грешно ли ти думах, ти ли грешно ме разбра
"Излиза, че трябва да имаш близо 10 статии в Scopus. Но знаете ли колко струва само една публикация в тази база - от 1000 евро нагоре. Кой млад учен може да инвестира такава сума?" възмутено питат в същата статия. Научните публикации не са лелеян продукт, който трябва да платите, за да притежавате. Академичното развитие не е събиране на промоционални точки за бонус в търговска верига, то е процес на осъзнато желание да се занимаваш с наука. Правете силна наука, затова ви е даден бюджетът за наука, затова има ФНИ и национални научни програми, правете наука заради самата наука, а не заради академично израстване и резултатите няма да закъснеят. "За да си учен, вече трябва да си богат", заключават преподаватели, според които новите правила ще доведат до отлив на млади учени“ (пак там). Да, за да си учен трябва да си наистина богат, но богат на идеи, защото трябва да работиш и да се развиваш непрекъснато. Както е във всяка друга професия. Не всеки работил в академична институция трябва задължително да стане професор. Aко някой така е обещал на младите учени, много лошо ги е излъгал. Академичното развитие, е бавен процес, изискващ труд, хъс и желание, самодисциплина и непрекъснато учене. Ако някой очаква за 3-4 години от асистент да стане доцент, то той е или гениален и тогава и най-свирепите критерии на МОН не ще го спрат, или е на грешно място. Ако някой очаква, че като стане професор вече няма да не работи, също много е сбъркал. Професорското звание не е само дума, титла, с която да се окичиш, та всички да те видят. То означава майсторска степен в науката, класа, която трябва всеки ден да доказваш, означава млади учени и докторанти, които си научил. Те младите, не са глупави, усещат къде и при кого да отидат. Не е възможно просто да липсват докторанти (ректор на широкопрофилен университет, пак там), там където те липсват, обикновено липсва перспектива.
За науката и преподаването
Не е нужно да си добър учен за да си добър преподавател. Няма време за наука от преподаване. Тези спекулации са уникален принос в разбирането на висшето образование. То затова се нарича висше, защото създава кадри с дълбоки фундаментални знания и свързани с тях практически умения, които те могат да прилагат самостоятелно и творчески. Преподават се не предмети, преподават се науки. Педагогическо умение е нужно, желание да работиш с млади хора, заедно с познание, което се придобива само ако активно работиш в науката, която преподаваш. Били сме и ние студенти и бързо ни ставаше ясно кой преподава и кой "чете" лекции, "извежда" занятия. Едните, врели и кипели в науката, творчески ни пре-подаваха своето знание, правейки го пригодно за нас. Другите, без да имат истинска дълбочина на познанието, просто изчитаха лекции си. Едните ще ги помним цял живот, защото са ни научили, другите сме ги забравили още с полагането на изпита, нищо че сме го взели лесно. Защото, драги читателю, ако Св. Климент Охридски само беше "чел" лекции и "извеждал" упражнения, а не беше работил и преподавал с цялата си душа и сърце, днес нямаше да имаме кирилицата.
