От два месеца насам публиката, която всяка вечер пълнеше театри и концерти, пълни само интернет, защото театралният и концертният живот вече е само там. А някои от хората, професионално свързани с културата, изглежда не ходят и в интернет. 

Сред театралите, изкуствоведите и галеристите се срещат и доста скептични, силно критични към новата онлайн култура - наричат я вредна, ерзац, противоречаща на икономическата логика и изобщо отричат правото ѝ на съществуване. Те, разбира се, са прави, че живият театър наистина е съвсем различно изживяване от заснетия. Тя и записаната музика не е като живата, но за съжаление няма друг начин да чуем например Рей Чарлс (освен в изпълнение на Криско в едно тв шоу, но не, благодаря). Няма и как да отидем на жив театър, а ако говорим за спектаклите на Националния театър в Лондон, тях и преди извънредното положение не беше лесно да ги посещаваме.  Освен това, е много трудно да си тръгнеш по средата на живо представление, особено ако мястото ти е по средата на реда - а понякога се налага  

От друга страна, новостите в културата и нейното представяне по традиция се приемат със силно подозрение и съпротива. В началото на ХХ век театърът сериозно се е притеснявал, че киното ще го убие. А началото на XXI век  киното сериозно се тревожи от възхода на стрийминг платформите. Но всичко е започнало много по-отдавна.  

Да вземем например Омир - той, както е известно, не е написал и една буква през живота си, но това не ни пречи да го смятатаме за родоначалник на литературата. Омир е бил неграмотен, както и всички останали, преди появата на писмеността. Неговите епически поеми са били устно творчество, запаметявано и предавано от човек на човек. Има и предположения, че може би са се пеели (което обяснява нобеловата награда за литература на Боб Дилън). 

А когато в Европа е създадена първата писменост, Омир, освен твърде стар, вече е бил и сляп, а може би дори мъртъв - за да участва в културния дебат за буквите. Твърде вероятно по това време между тогавашните литератори са се водели следните дискусии:

- Чухте ли страхотната новина? Някакви чужденци изобретили писменост!

- Че какво страхотно има в това?

- Как какво? Вече няма нужда да помним наизуст Илиадата и като забравим някой стих, постоянно да я променяме. Ще я запишем и така ще си остане завинаги една и съща, както я е съчинил Омир. 

- Че какво хубаво има в една история, ако е винаги една и съща? Кой ще иска да я чуе втори път?

- Добре, де. Но когато я имаме записана, можем да я раздадем на хората и те да си я четат вечер вкъщи - вместо всички да идват на агората, да ни слушат рецитациите. С тия струпвания на хора може да си докараме някоя чумна епидемия. 

- Ти луд ли си, кой ще седне да си чете вечер вкъщи! Първо четенето е много по-трудно дори и от писането, особено вечер, когато е тъмно. И второ - кой нормален човек ще тръгне да си вади очите с някакви черти и резки, вместо да слуша рецитациите ни, в компания с приятели!? Тая писменост ми се вижда доста глупава работа. 

В крайна сметка, въпреки голямата съпротива, макар и много бавно, грамотността победила. В България например 27-8 века по-късно, през 1878 г., от четмо и писмо вече разбирали 3%. После станали много повече, но напоследък съпротивата отново расте. 

По същия начин много по-скоро, преди 130 години, са били възприети и първите грамофонни плочи. Тяхното звучене е имало толкова общо с музиката на живо, колкото разходка из Лувъра, с разходка из сайта на Лувъра. Обаче 99% от населението на Земята не разполага нито с парите, нито с времето да пътува до Париж. Затова пък - слава богу - вече почти всички разполагаме с интернет. И с книги и албуми, чрез които можем не само да разглеждаме богатствата на Лувъра, но и да прочетем Илиадата. А книгата можем да си я свалим от интернет - дори и в аудио формат, ако не искаме да си вадим очите с черти и резки. 

Ясно е, че живата среща с всяко изкуство е почти незаменима  - въпреки че винаги ще има и хора, които предпочитат да чуят “Стената” на “Пинк Флойд” вкъщи, седнали на фотьойл, със скъпи слушалки и чаша уиски, вместо да дадат сто лева и да гледат Роджър Уотърс на живо от 100 метра встрани от сцената, прави с пластмасова чаша бира в ръка. 

Но това не означава, че ако ми се отдаде възможност, няма да посетя Лувъра. Или че ще изтърва концерта на „Ролинг Стоунс” в София, само защото, когато дойдат, вече ще съм на 90, а те ще са столетници. Непременно ще бъда един от онези 200 или 300 щастливци, който ще изпълнят открай докрай “Арена Армеец”, при спазване на отстояние от 2 метра между тях.