ДИПЛОМАЧКАНЕ
Пламен Георгиев съди българската държава, затова че го прокудила консул във Валенсия, където бил самотен и никой не го разбирал. Той се опитвал да споделя чувствата си със случайни граждани от Валенсия и Балеарските острови, пеел им "Облаче ле бяло", "6 кокошки съм заклала", рецитирал "Аз съм българче" - но гласът му се губел като в пустиня. 
Испанците го гледали недоумяващо, произнасяли неясни фрази на непонятния си варварски език, някои почуквали по своята или по неговата глава и го гледали съчувствено, но никой не се погрижил за него. 
"Аз съм работил с чувствителна информация, държавата следва да се погрижи за мен - споделя възгледите си за живота тъжният дипломат. - Слухът ми е увреден от фразата "Ало, Ваньо!", която никога не можах да чуя, ръцете ми се изтъркаха, докато бях теляк в баня КПКОНПИ. Толкова кир съм изтъркал от гърба на големите наши политици! Толкова пране съм изпрал на ръка! Докато работех в КПКОНПИ, никога не съм се оплаквал. Готвех, чистех и перях, без да мъцна. Когато трябва, бил съм и строг. Без злоба, човешки, но твърдо съм пляскал лошите по бузите, всички поръчки съм изпълнявал точно и в срок. Вършил съм всички гадости, които искаха от мен, абсолютно безропотно. Говорил съм мазно по телевизията, когато трябва. Всичко, всичко правех, всичко давах. Всеки на мое място би се сринал. А исках само да се погрижат за мен като за достоен син на Отечеството. А те ме пратиха сам като куче на някакви острови и някаква чужда държава, където никой не ме разбираше. Да не би аз самият да нямам чувства? Та аз съм човешко същество. Понякога си мисля, че съм една Изгубена Станка, която няма кой да спаси. Живях сам, изолиран, далеч от родината и близките. Сега съм разнебитен емоционално, опустошен, разпасан. Понякога плача и дори не мога да си спомня причината. Понякога се спирам насред път, сядам в някоя локва и се заглеждам в една точка с празен поглед. Нима държавата ни е загубила органите си за доброто, взаимопощта и грижата? Аз да не съм някакъв обикновен пенсионер, че така ми се подиграват? С какво го заслужих?" - ридае прокурорът и макар да го боли за Татковината, съзнава, че няма друг начин, освен да съди държавата, която вместо майчински, постъпи с него мащенски. 

Изгубена Станка.