Пред входа на УНСС студенти, преподаватели и посетители на университета са посрещнати от паметник на основателя и пръв ректор на висшето учебно заведение Стефан Савов Бобчев. Неговият живот и активна дейност оставят трайни следи в обществото ни в края на XIX и началото на ХХ век, но днес са позабравени, за съжаление.
Бобчев е роден през 1853 г. в град Елена и израства в патриархално семейство. Още като младеж проявява книжовни интереси. През 1868 г. заминава за Цариград и постъпва в подготвителния клас на Военномедицинското училище. Пребивава в столицата на Османската империя до 1876 г. и през този период израства и се формира като обществен деец и книжовник. Върху него оказват положително въздействие общонародната църковно-национална борба, движението за национална просвета и политическо освобождение. В тези години започва и неговата публицистична дейност, която продължава непрекъснато през следващите десетилетия. Публикува първите си статии в пресата и комплектува книга под заглавие "Наводнение на Дунав". В уводните думи на творението той пише: "Млади мои приятели и вий всички читатели. Прочетете с внимание таз книжка за възпитание..."
Наред с учебните и книжовните си занимания той участва активно в обществения и културен живот на цариградските българи. Непрекъснато защитава идеята за голямата полза от просветата и неограничените възможности на науката. Изявява се главно в дейността на читалището, на печатарското дружество "Промишление", и особено в "Македонската дружина". Едва 20-годишен е избран за неин председател. Започва да преподава френски и турски език в българското училище в квартал "Фенер".
Но преди всичко Бобчев си извоюва репутацията на разностранен автор. Той става редовен сътрудник на редица периодични издания, дава своя принос като техен създател, организатор и редактор. Заедно с това превежда и подготвя за издаване няколко книжки от чужди автори, които добиват голяма популярност сред възрожденските българи. За това
свидетелства и оценката на народния поет Иван Вазов.
В спомените си той пише следното за Бобчев: "Макар следващ по медицина, той се гмуркаше във вълните на обществения живот и изглеждаше, че призванието му е да бъде книжовник, политик, обществен деятел, вместо лекар. Остроумен, речовик, честолюбив, той беше вече една сила..."
Изявите на Бобчев привличат вниманието на турските специални служби. Възниква опасност да бъде арестуван и това го принуждава през месец май 1876 г. да напусне турската столица. Заминава за Одеса, но там престоят му е кратък. След Сръбско-турската война се установява в Букурещ, където се включва в ежедневието на нашата емиграция. По време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 съдейства за набиране на доброволци за българското опълчение. Кореспондент е на вестник "Руский мир". През есента на 1877 г. той се вслушва в съветите на видните ни общественици Марин Дринов, П. Р. Славейков и Тодор Бурмов и заминава за Москва. Започва да учи право в Московския университет.
Три години по-късно се дипломира предсрочно.
Бобчев се завръща в родината си и се установява в столицата на Източна Румелия - Пловдив. Заема длъжностите председател на Окръжния съд, член и председател на Върховния административен съд и директор (министър) на правосъдието. Продължава да се занимава и с публицистична дейност. Сътрудничи на вестници, издава учебници и учебни помагала по история. Но в Княжество България настъпват драматични моменти, които принуждават Бобчев да реагира извън нормалния ритъм на живота.
След детронацията на княз Александър І и последвалия контрапреврат като русофил Бобчев е подложен на преследване и принуден да емигрира. Заминава за Цариград, а оттам се установява в Одеса, където преживява до 1889 г. Основните му ангажименти в черноморския град са свързани с кореспондентски публикации в пресата, обнародване на публицистични издания, брошури и очерци за възрожденски дейци. Завръща се отново в Пловдив и изкарва препитанието си като част от адвокатското съсловие. Започва издаването и редактирането на две популярни през следващите години списания - "Юридически преглед" и "Българска сбирка". В тях печатат авторски писания изтъкнати представители на българската интелигенция като Иван Вазов, Михаил Маджаров, Александър Теодоров - Балан, Стоян Михайловски и др.
През 1899 г. Бобчев се премества в София. Избран е за председател на Славянското дружество. Той е сред организаторите на Съюза на юристите и един от ръководителите на Дружеството на българските публицисти и писатели. В действие влиза и едно ново поприще, което още повече засилва неговата личност. Става част от преподавателския състав на Софийския университет и основател на Юридическия факултет. Доцент в катедрата по История на българското и славянското право. След Първата световна война е основател, директор и преподавател в Балканския близкоизточен институт (Свободен университет за политически и стопански науки) (1920-1937), чийто приемник е днешният УНСС. Чете лекции по политическа и социална история и дава своя принос за подготовката на стотици специалисти, които се включват в административните институции на страната. Бобчев е редовен член на Българската академия на науките (БАН). Председател на философско-обществения клон. Неговите научни постижения са оценени и в странство. Той е избран за дописен член на редица чужди академии и научни институти - в Загреб, Прага, Братислава, Лондон и др.
Стефан Бобчев не остава встрани от обществено-политическия живот. Той е дългогодишен народен представител в няколко парламента от листата на Народната партия. Включва се и в изпълнителната власт като министър на народното просвещение в кабинета на Иван Евстр. Гешов (1911-1912).
Прокарва първия Закон за БАН.
Заема и поста пълномощен министър в Санкт Петербург (1912-1913). Но след преживяната първа национална катастрофа напуска дипломатическото поприще. Като изтъкнат славянофил не секват неговите усилия да склони българския политически елит и родната общественост към съюз с Руската империя през Първата световна война. За тези свои действия той е осъден от Третия държавен съд през 1923 г. Вече на достолепна възраст Бобчев има сериозни проблеми със зрението си, но не спира своята книжовна дейност и участието си в обществени прояви.
Бобчев заслужава позитивното внимание на своите съвременници и на днешните поколения и с благотворителните си начинания. Още приживе дарява бащината си къща на своя роден град.
Общо 210 000 лв. негови лични средства
пък са дарени в полза на българското образование.
През 1929 г. внася в Юридическия факултет при Софийския университет "Св. Климент Охридски" 40 000 лева за създаване фонд на негово име. След кончината на Бобчев (8 септември 1940) съпругата Екатерина, в изпълнение на последната му воля, изпраща в Министерството на народното просвещение 120 000 лева в облигации за образуването на три фонда. Със същата цел тя дарява на БАН сумата от 50 000 лева. Нейната препоръка е средствата и лихвите от тях да се използват за раздаване на награди в сферата на науката и просветата и за подпомагане на нуждаещи се бедни ученици.
