Едно от семействата, които са оставили ярки следи в различни сфери на обществото ни, е това на Тодор и Мария Влайкови.
Тодор Генчов Влайков (1865-1943) e роден в Пирдоп. Първоначално учи в родния си град, а след това завършва Първа мъжка гимназия в София. С държавна стипендия продължава образованието си в Московския императорски университет. Увлича се по идеите на Лев Толстой. През 1888 г. напуска висшето учебно заведение без да се дипломира, за да се отдаде на общественополезна дейност. Завръща се в Пирдоп и се захваща с учителската професия. Организира общинска библиотека. По-късно е учител в Търново и училищен инспектор в София. Един от основателите и председател на Българския учителски съвет. От 1900 г. е редовен член на Българското книжовно дружество (след 1911 г. Българска академия на науките - БАН).
Влайков намира своята водеща роля и на едно друго поприще. През 1890 г. заедно с кооперативния деец Тодор Йончев основава в село Мирково първата българска кооперация "Орало", която на практика е първото кооперативно сдружение на Балканския полуостров. То е наименувано Мирковско заемодавно, спестовно и земеделско дружество. В него участват 230 души. Има за цел да приема спестяванията на членовете си, да им отпуска парични заеми при умерена лихва, да съдейства за подобряване на земеделските стопанства на кооператорите. Дълги години Влайков е член на Главния съвет и Настоятелството на кооперация "Орало".
Тодор Влайков навлиза и в политическия живот. От 1900 г. е член на Демократическата партия. След 1905 г. заедно с Найчо Цанов е
сред инициаторите за създаването Радикалдемократическата партия
и водеща фигура в нейното развитие. Членовете ѝ са представители на българската интелигенция с леви политически наклонности. Тя се обявява против установения личен режим на княз/цар Фердинанд І. Влайков е редактор на партийния орган - списание "Демократически преглед". Народен представител е в два парламента - през 1901 и 1919-1920 г. След преврата на 9 юни 1923 г. дясното крило начело с Влайков влиза в новооснования Демократически сговор. Той участва в изработването на неговата програма. За кратко се включва и в управлението на новата политическа формация (1924). Но през 1931 г. прекратява политическата си дейност.
Като изявен член на БАН Влайков участва в благоустройствена кампания на институцията. През 1926 г. Управителният съвет приема решение да се разшири академичната сграда по посока на храм-паметника "Св. Александър Невски" и към австрийското посолство. Средствата са осигурени чрез заем от Българската народна банка, гарантиран доброволно с ипотекираните жилища на 23 членове на Управителния съвет. Между тях е и Тодор Влайков. През 1934 г. ХХІІІ Обикновено народно събрание освобождава Академията от този дълг.
Безспорно най-впечатляващо място в неговото битие заема писателското му дело. Той е известен белетрист и публицист. Често творенията му излизат под псевдонимите Веселин и Здравко. Започва да пише още като ученик и студент. Основна тема в творчеството на Влайков е разлагането на патриархалния бит и проникването на капитализма в българското село. Публикува разказите "Чичо Стайко", "Ратай" и др. Пред любителите на неговите творения излизат повестите "Дядовата Славчова унука", "Разказ за леля Гена", "Стрина Венковица и снаха ѝ". Издава и мемоари "Преживяното" в три части. Като учител Влайков започва да твори нов тип учебници. Съставя читанки за ІІ, ІІІ и ІV отделения в началните училища. Той сътрудничи на множество периодични издания. Сред тях са вестниците "Мир", "Вестник на жената" и "Съзнание", както и списанията "Учител", "Мисъл", "Златорог", "Българска мисъл" и др. Оставя обемно количество публицистични материали, в които третира проблемите на земеделското и кооперативното дело, националният въпрос, корупцията, политическите машинации и др.
Семейното битие на Тодор Влайков е изпълнено с нещастия. Първите му две съпруги умират след кратки заболявания, съответно от бъбречна недостатъчност и сепсис. Той минава под венчилото за трети път с Мария Влайкова (1871-1926), която
представя фамилията пред българското общество в невероятна светлина.
Родена е в Битоля, Османската империя. Завършва гимназия в Стара Загора. Завръща се в родния си край и е назначена от Екзархията за главен учител в Македония. В продължение на 6 години преподава в Охрид, Битоля и Солун. Тя притежава интелигентни качества, с интерес към различни обекти в изкуството. Има обаче една сфера, която прави първи стъпки в България, но заема трайно място в схващанията и дейността на Мария Влайкова. Това е киното. Тя е убедена, че то трябва да бъде в основата при просвещението на младите хора. Ето защо посвещава цялата си енергия и финансови възможности за реализиране на своите намерения.
Влайкова взема стратегическото решение
да построи удобен киносалон,
който да се ползва за утра, литературно-музикални вечеринки, народни четения, сказки и пр. И като цяло - да бъде културно огнище, разсадник за просвета. Тя закупува терен от 465 кв. метра на улица "Иван Асен ІІ" № 9, близо до "Орлов мост". Строежът на сградата започва през 1925 г. Салонът се изгражда на площ от 330 кв. метра, предназначен е за 400 души, със сцена и 4 малки гримьорни. Покрит е с железобетонна плоча с цел впоследствие да се издигне и втори етаж, предназначен за образцово квартално читалище. Влайкова още в началото изразява желанието си да предостави салона на Министерството на народната просвета (МНП) за устройване на ученически киноматограф. След смъртта ѝ да се използва за културно-просветни мероприятия, а от приходите да се подпомага театралното дело. За реализирането на тези намерения се изисква формално дарение, което тя оформя със завещание през февруари 1926 г.
За съжаление Мария Влайкова умира на 31 декември 1926 г. и не успява да види истинското развитие на своя проект. Дарението е прието през 1928 г. със закон от ХХІІ Обикновено народно събраниие, който е утвърден с указ на цар Борис ІІІ. В самата сграда за известно време се помещава дърводелската работилница на Народния театър. По-късно тук е настанен Държавният ученически киноматограф. Но в края на март 1944 г., по време на англо-американските бомбардировки над София, киното изгаря заедно с целия инвентар. Скоро наемателят възстановява постройката със свои лични средства и то отново започва да функционира. През 1945 г. кварталното народно читалище "Антон Страшимиров" отправя молба до МНП и получава съгласие за преостъпване на сградата за негови нужди. Този процес трае няколко години и през април 1949 г. тя е предадена за вечно ползване от читалището. Киното функционира и днес под името "Влайкова" и е най-старото в столицата.
