Покрай гласуването на правителството непрестанно се чуваха гласове: „ново“, „изненадващо“, „неочаквано“, „свежо“, „младо“… Аз пък – докато ги слушах – си тананиках Еклисиаста: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето. Случва се да казват за нещо: „Виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас“ (1:9-10).
От всички новини най новината сякаш бе името на министъра на културата – Атанас Атанасов. Не, не е професорът от НАТФИЗ, блестящият актьор, друг е, макар също актьор. 31-годишен, учил актьорско майсторство в САЩ, живял в Холивуд, Берлин и Лондон – все световни локации за културна изява. Неговата главна роля обаче не е била на тези глобални сцени, а на една регионална, от регионална по-регионална – в първомайското село Татарево, където възстановява салона на читалището, превръщайки го от порутина в желано място за артистични събития. Създава и фестивал – „Отключено“, който тече на сцената в Татарево.
Тук вече новините отстъпват назад, за да направят място на Еклисиаста: „То е било вече през вековете, що са били преди нас“. Най-напред юдейските векове: залата в Татарево като разрушения израилев храм, който върнатите от Кир II потомци на Авраам се захващат да възстановят. Историята откриваме в Първа книга на Ездра: „И наченаха да пеят по зареда „хвалете“ и „славете Господа“, „защото е благ, защото милостта Му към Израиля е довека“. И целият народ възклицаваше гръмогласно, славейки Господа, задето се туриха основите на Господния дом. Обаче мнозина свещеници и левити и отценачалници, старци, които бяха видели прежния храм, сега, като се основаваше новият храм пред очите им, плакаха с глас, но мнозина и възклицаваха гръмогласно от радост“ (3:11-12). Разбира се, не казвам, че Атанас Атанасов е
захванал да възстановява Храма/Залата,
понеже е очаквал да му се запишат заслугите в Книгата, но във всички случаи тази усвоена и изпълнена библейска матрица – вероятно несъзнателно, без да се усети, го е водила в начинанието. И отново без умисъл (предполагам) този негов акт е възприет като символ от „Продължаваме промяната“, вписвайки се идеално в идеологическата конструкция на новата партия. Нейната заявка е да изгражда, да възстановява, да възобновява „откраднатата държава“; да я върне на гражданите – нейните истински стопани. Следователно, трябва да намира примери, образци, извършвали точно това – спасявали са от разруха изградени преди това сгради; и също както са били издигнати зданията, така ще се въздигнат и институциите. Може и да ви се вижда нищо и никакво това читалище в Татарево, но то е знак: ренесанс за залата, ренесанс за държавата. Да, наистина, така е, „няма нищо ново под слънцето“: щом строиш читалище, значи строиш храм. Но може ли да има по-важен храм от този на културата? Не, разбира се! Само че след като и този храм е разнебитен, той също ще трябва да се възстанови. И ето как се пресича
от малкото тихичко селце Татарево към шумния софийски
булевард „Стамболийски“ 17.
Ние обаче ще преминем не през софийските кръстовища, а през друго – от библейското към древногръцкото. Спираме някъде около 412 г. пр. Хр., когато в атинския театър е поставена трагедията „Ион“ на Еврипид. Тя не е твърде популярна, не се и особено играе. Много по-известни са „Медея“, „Иполит“, „Електра“, „Ифигения в Таврида“, позната и като опера с музика от Глук. „Рес“ – трагедията за тракийския цар, известен с буйните си коне, убит под стените на Троя по време на набега на Одисей и Диомед (събитията Омир описва в Х песен на „Илиада“), също се приписва на Еврипид, макар авторството да е съмнително. Преди време Доротея Табакова и Тамара Петринска представиха нови преводи на български на Еврипид – „Алкестида“, „Медея“, „Андромаха“, „Ион“, „Вакханки“ и „Ифигения в Авлида“; след тях своя преводна интерпретация на „Медея“ предложи също Георги Гочев, която се превърна в забележителен театрален проект в изпълнение на феноменалната Снежина Петрова. „Ион“ – макар и не твърде предпочитан в театъра, е в основата на лекциите на Мишел Фуко „Управляване на себе си и другите“, изнесени през 1982-83 г. в Колеж дьо Франс. Главният въпрос в трагедията според Фуко е за властта и за паресията – смелото и откровено говорене на слабия срещу силния; храбростта да хвърлиш истината право в очите на управника, без да му трепериш и да раболепничиш. Съдържанието накратко е следното: Ион е роб в храма на Аполон в Делфи, където майка му Креуса заедно със своя съпруг Ксут отиват, за да разберат кой ще ги наследи начело на Атина. Предсказанието е, че това ще бъде първият, когото Ксут срещне на излизане от Пития, гледачката. Ксут среща Ион, разбира се, който мете пред портите на храма, и започва да се държи с него като с роден син, поради което Клеуса решава, че той му е наистина син, незаконен. Ревността я обсебва, изпраща на Ион отрова, но Аполон се намесва и го спасява. А тя му се изрепчва и го укорява. Накрая се разбира, че Ион е син на Феб и на царицата: някога много отдавна Аполон – този уж толкова хармоничен олимпиец, обзет от дива страст, изнасилва Креуса в една пещера. Тя забременява и за да избегне позора, след като ражда, дава детето на прислужница, която да го занесе в храма в Делфи, при баща му. На финала всичко завършва благополучно: Ион е припознат и от Креуса, и от Ксут, връща се в Атина като син на бог и смъртна, а и като царски наследник. После дава името си на йонийците – елините, населяващи Мала Азия.
С просто око е видима митологичната матрица:
триумфалното завръщане. Е, далеч съм от мисълта, че Атанас Атанасов е размахвал метла също като Ион пред портите на Холивуд, но там, в Америка (както и в Берлин, и в Лондон) със сигурност не му е било леко. Връща се в България, възстановява салона, става културен герой, снимат го във филм, дават го по телевизията… А за да е триумфът пълен, ето го и министър. Ион, който си идва, за да заеме трона на Атина. И като още доста други българи-йонийци, първоначално намерили призвание в чужбина, но завърнали се, за да градят бъдещето си в България. А заедно със своето и нейното. Моделът работи и при Кирил Петков, и при Асен Василев, и при още много привърженици и членове на „Продължаваме промяната“. Всички те са един съвременен български Ион – първо се обучават в храма (Харвард и т.н.), след което дефилират като победители след завръщането си. Ион става цар, Кирил Петков – министър-председател…
При Атанас Атанасов работи и друго културно-историческо обстоятелство, свързано с древна Гърция. Със сигурност ви е направило впечатление колко наблягаха медиите, че двамата с Григор Димитров са били републикански шампиони по тенис. Гришо е гордостта на българския спорт, нашият тенис-Херакъл, един от малкото, за когото гърми целият свят и го наблюдава най-внимателно и доброжелателно. И ето ви за един миг, едно примигване само, историята за Херакъл и неговия племенник Йолай, помогнал на героя да победи Лернейската хидра. Или, за да сме по-точни от гледна точка на връстничеството: двойката Кастор и Полидевк, близнаците Диоскури. Но за да сме най в десетката, двамата могат да бъдат и Зет и Амфион, най-подходящите, мисля: могъщият Зет, спортистът, който издигнал благодарение на титаничната си сила стените на Тива, и артистичният Амфион, музикантът, който наравно с брат си участвал в изграждането на Седмовратата, но не с мускули, а с прелестното си свирене, което карало камъните сами да се подреждат в непристъпни кули. Сигурен съм обаче, че не тези митове са се въртели неосъзнати в главите на медиите, а едно понятие, което е ключово за разбиране на древногръцката култура – понятието
калокагатия, хармонията между тяло и дух
Както по-късно римлянинът Ювенал го предава в своите „Сатири“ (Х, 356): „Здрав дух в здраво тяло“. Тенисист – здраво тяло, артист – здрав дух: Атанасов израства пред нас като въплъщение на древногръцкия идеал; свидетелство, че идеалът не е измислица, а съвсем реално (и възможно) постижение. Също както българската промяна, за която той е нещо като живото и дишащото доказателство.
Доказателство, че той е правилният избор, откриваме също в българската история. Мнозина от някогашните наши най-първи интелигентни мъже учат в чужбина, за да дойдат в България и да вградят в културата ѝ дух и мощ. Пенчо Славейков завършва в Лайпциг, става поклонник на Ницше, след което пристига, за да им набива на „фасулковците“ ум и разум. Антон Митов изкарва образованието си във Флоренция, за да си дойде и да положат заедно с Мърквичка основите на Художественото училище (срещу което е възроптал Алеко Константинов, между другото). Яворов с Елин Пелин пътуват до Париж – командировани от Иван Шишманов, за да видят свят и да се понаучат на цивилизация. А в Мюнхен през 20-те години е съградена цяла българската колония от художници и писатели; Сирак Скитник пък учи в Петербург при Леон Бакст, но си пристига, за да участва във войните, където е ранен и едва спасяват живота му. С други думи, в началото на ХХ век Европа и светът са културно-образователни дестинации за мнозина българи. През ХХI век също. Точно тази памет работи в случая с новия културен министър: имаме човек, завършил образование в чужбина, в Меката на киното - както сума ти важни български културни фигури от по-близко и по-далечно време, следователно няма нищо по-нормално именно такъв човек да застане начело на българската култура. За да я обнови и възроди, да я превърне в европейска и световна, също както някога са сторили неговите предтечи Славейков, Митов, Яворов…
Да-а-а, всички тия имена са знакови, името Атанас Атанасов също. Атанас е производно от гръцкото а-танатос, което ще рече без-смъртен. А какво по-добро предзнаменование за бъдещето на българската култура в навечерието на 2022 г. от едно такова име, което ѝ предвещава безсмъртие?
