Имах приятели, които преди 1989 г. бяха убедени, че комунистическа България, заедно с всичките там СИВ, Варшавски договор и прочие, ще векува. Те бяха абсолютно наясно, че тази система е неконкурентоспособна, т.е. обречена, знаеха всички хронични проблеми на еднопартийната власт, но все пак вярваха, че тя някак си ще оцелее. Бяха свикнали с тоталитаризма до такава степен, че се страхуваха от промяната. Дори години след 1989-а хората инстинктивно залагаха на познатото минало и това продължи, докато промяната не стана трайна, т.е. новото стана познато.
30 години по-късно наоколо е пълно с хора, които безкритично гледат на демокрацията. Наясно са със слабостите й, но не искат да ги поправят - всяко действие към промяна им се струва нередно. Уморени са от промени, разочаровани са от преходи, а освен това ги е страх, че говоренето за кризата на демокрация ще ги вкара в някаква евразийска плоскост. Наскоро над сто интелектуалци обясниха в писмо защо не харесват Бойко Борисов, но в него нямаше нито ред за кризата на демокрацията у нас, която му позволи да управлява 12 г. В същото време в пленарния евродебат за върховенството на закона ясно се видя, че в Брюксел осъзнават кризата на демокрацията, но нямат никаква идея какво да правят. Председателят на групата на ЕНП Манфред Вебер обяви, че демокрацията у нас функционира, защото всички са избрани демократично...
Демокрацията е система, която се крепи на доверие,
а в момента нивата на недоверие към демокрацията са критично високи в България, Румъния, Унгария, Чехия, Словакия, Полша. Източния блок? Не, не само там - недоверието към демокрацията е силно и в Германия, и в Испания, и във Франция. Навсякъде има нарастващ песимизъм, недоверие към институциите. Тези нагласи са по-видими в Източния блок, защото там има и съпътстващи “заболявания” - примерно липса на свобода на медиите, слаб неправителствен сектор, неспособен да бъде коректив на институциите.
Песимизмът е толкова голям, че е засегнал дори базовите устои на демокрация, например - има недоверие към изборите. Българите не вярват, че изборите са честни, и от там – че нещо зависи от тях. Вебер може би не знае това.
Освен това тук имаме недоверие в пазарната икономика, българите оценяват негативно ефекта от нея или смятат, че тя не ги засяга.
Монтескьо може да е разбирал защо са необходими три самостоятелни и взаимно контролиращи се власти, българите - не са наясно.
Лошото на демокрацията е, че когато се появи недоверие,
то бързо ерозира цялата система
Случаят “България” е точно такъв - недоверието е толкова силно, че роди управление в мъгла, което контролира парламента, правителството, съдебната система и медиите, а на върха на системата имаме чиста проба върховен лидер. На практика имаме неясно харчене на държавни ресурси, бой по опозицията - с политически, икономически и съдебни средства, поддържане на системата “свой-чужд” на всички обществени нива.
Това не е демокрация, казваме ние. Това е демокрация, казва Европа на Вебер, с което отново ни показва, че кризата на демокрацията е повсеместна. Както отбеляза един от дебатиращите евродепутати: “Ние не правим разлика между страна заложник и свободен народ”.
На практика Европа забрави предупрежденията на гениите, които през вековете систематизират демокрацията. А тези предупреждения не са едно и две.
Платон е наясно, че в демокрацията е заложена болест. И тя е “появата на специален вид хора, безделни и разточителни, водени от отчаяни смелчаци... веднага щом се появят, те внасят разстройство във всяка държавна система, като възпаление в жлъчката на тялото”. Това го казва Платон в своите “Диалози” преди 2500 г.! Оприличава тези хора на търтеи. “Както добрият лекар, така и държавният законодател трябва да вземат мерки срещу тях предварително, като опитен пчелар - главно с цел предотвратяване появата на нови търтеи. Но ако се появят, питите трябва да бъдат изрязани с тях”, казва Платон, който смята, че тези търтеи са сходни и при олигархията, и при демокрацията, която пък от своя страна произлиза от... анархията.
Имануел Кант също предупреждава за възможността демокрацията да се превърне в деспотична форма на управление, имайки предвид вътрешно присъщите ù противоречия. Монтескьо пише: “Най-жестоката тирания е тази, която действа под маската на законността и под знамето на справедливостта“. Какво разбираме ние? Разбираме, че
демократично избран лидер може да действа като тиранин
Манфред Вебер не разбира това.
Между Монтескьо и Вебер има смислова пропаст. При Монтескьо има много принципи, при Вебер действа един - демокрацията сме ние. Да перифразирам американците за Нориега - Борисов може да е куче, ама е наше.
На практика днес демократичната идея захранва своето собствено отрицание, като сама се опорочава. Демокрацията все още е върховна ценност, мечтан обществен договор, но сама позволява на милиони да се отчуждават от нея, да търсят пристан в опустошителни идеи като охлокрацията, олигархията и тиранията - за всичко това говори още Аристотел. Разбира се, схващането за демокрацията се развива - демокрацията на 19-и век не е демокрацията на 20-и век. Сега демокрацията не може да бъде същата като при Монтескьо, който е смятал, че аристокрацията трябва да има запазено място в горната камара на парламента. Хегел е твърдял, че пруската монархия е короната на развитието на политическите системи, а “върховната власт на народа е едно от обърканите понятия, основани върху примитивната идея за "народ". Платон пък сънува някаква “идеална държава”, в която мъдрите приемат справедливи закони...
Какво да се прави?
Отговорът на този въпрос също е ясен - той също е известен от стотици години. Хобс, Лок, Русо говорят за обществения договор и едва ли нещо по-смислено може да се измисли.
Силата на държавата трябва да бъде ограничена, за да се защитят гражданите от произволно упражняване на власт, казва Кант и въвежда термини като “правова държава“.
Това е спасението - нов обществен договор, по-малко държава, повече справедливост в отношенията ни. И най-важното - да се върне доверието в демокрацията. Това става по два начина - с пряка демокрация или с нови делегирани лидери.
