Един френски специалитет е толкова емблематичен за страната колкото сиренето камамбер, коняка или шампанското – това е предупредителната стачка. Започналите миналия четвъртък протести в жп транспорта, парижкото метро и автобусните превози ежедневно парализират столицата, а войнствено настроените членове на профсъюза на железничарите – също адвокати, учители, медицински сестри, работници в рафинерии, шофьори на камиони и др. – излизат по улиците. Причината за пламенния им гняв? Предложена, но все още непубликувана реформа за държавните пенсии, лансирана от президента Еманюел Макрон, който иска да сложи край на безбройните изключения и специалните режими за пенсиониране, както и да създаде централизирана система.
Потенциалната реформа все още е далеч, като се очаква окончателните предложения да бъдат представени след Коледа, а проектозаконът да бъде готов в началото на следващата година. Ако бъдат одобрени, реформите ще влязат в сила до 2025 г. (Най-вероятно обаче те ще се забавят още много години след това.) Защо тогава хиляди членове на профсъюза на железничарите, а също адвокати, учители, медицински сестри и други обявиха война, докато мирните преговори продължават? Във Франция политиката вади хората на улицата много по-бързо от другите западни демокрации. За разлика от неконтролираните и без лидер протести на т.нар. жълти жилетки, които започнаха миналата зима, ръководените от профсъюзите стачки и протести често са вид уличен театър: профсъюзите протестират, правителството прави отстъпки и накрая двете страни са запазили честта си. Сега обаче спорът вероятно ще се проточи и ще ескалира. И за двете страни стачките са висша форма на израз на несъгласие. За по-радикалните профсъюзи стачките са възможност да се възстановят от серията поражения, които претърпяха от истинското движение на „жълтите жилетки“. За Макрон това е възможност да обяви победа по въпрос, по който предишни президенти са отстъпили или са направили компромис.
В момента във Франция има 42 различни пенсионни режима,
като само 12 от тях са в държавната жп компания SNCF, и в резултат на това е бъркотия от правила и изключения. Сравнително бедните работници субсидират по-заможните. Много хора работят и след навършването на официалната пенсионна възраст, която е 62 години, и накрая пенсиите им са малко над 1000 евро месечно. Жените, фермерите и самонаетите лица са най-потърпевшите. За разлика от тях железничарите се пенсионират средно на 58 години с пенсия от над 2100 евро месечно. Машинистите се пенсионират на 53 години и половина и могат да получат пенсии до 3000 евро месечно.
Във Франция няма спешна необходимост от пенсионна реформа. В последните 25 години в страната са направени пет частични реформи на държавните пенсии. Финансите на системата са закрепени. След всеки предишен опит за реформа специалните "златни" режими винаги оцеляват. Последния път през 1995 г. правителството се опита да ги премахне, но страната беше поставена на колене от жп и метро стачки, продължили седмици.
Защо Макрон избра да води битка за рисков и важен, но не и толкова належащ въпрос? Точно защото предишни правителства не успяваха да го решат. Макрон се възприема като избран революционер, а не като политик. Той иска да промени начина, по който мисли Франция. Той иска да докаже, че въпреки направените отстъпки за „жълтите жилетки“ все още може да преструктурира страната.
Да живее революцията!
Всъщност има добри аргументи за пенсионна реформа. Французите работят много, ако изобщо работят, но Франция като цяло има по-ниска производителност на труда от всяка друга страна от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). Едно от обясненията за това е ранното пенсиониране. Макрон и правителството му обаче в голяма степен не успяха убедително да обяснят предложените промени. Според проучване на общественото мнение, извършено от IFOP и публикувано от „Журнал дьо диманш“, 64% от анкетираните не вярват, че Макрон ще направи системата по-справедлива.
Президентът иска точкова система, според която всеки французин ще има своя собствена пенсионна „сметка“, която ще го следва на всяко ново работно място. Минималната месечна пенсия, която работник може да получава, е 1000 евро. По принцип това е добре, казват медицински сестри и лекари, адвокати и учители, но те имат собствена държавна система, която в момента губи пари. Ако тя се обедини със системи, които също отчитат загуби, накрая ще плащат повече и ще получават по-ниски пенсии.
"Идеята изобщо не е добра" е мнението на служителите в жп транспорта и метрото. Те получават по-ниски заплати от колегите си в другите държави, тъй като могат да се пенсионират по-рано с добри пенсии. Сега властта иска да им отнеме това.
Преди месец правителството на Макрон намекна за компромис, който отлага реформата за втората половина на ХХІ век. Тази идея – за защита на правата на тези, които вече работят – беше оттеглена, без изобщо официално да е предлагана. Вместо това правителството обмисля идеята да води преговори индустрия по индустрия или професия по професия, за да може де факто да отмени началната й дата до 2025 г. Критиците смятат, че резултатът няма да бъде универсална система, а система с 42 изключения.
През цялото време Макрон обещава, че няма да има промяна в „официалната“ пенсионна възраст, която е 62 години. Първоначално той заяви, че трябва да има „основна възраст за пенсиониране“ и на 64 г. хората да могат да се пенсионират, но с по-малка пенсия, или да продължат да работят, но с по-голямо възнаграждение. (Въпреки че той се отказа от тази идея през септември, премиерът Едуар Филип сега я възстановява.)
Първоначално правителството настояваше, че реформата се ръководи от справедливост и здрав разум, а не от пари. Появи се обаче спорен доклад, който предполага, че системата до 2025 г. ще има дефицит от 17 милиарда евро. Тази несигурност дразни умерените търговски профсъюзни федерации като CFDT, която подкрепя принципа на реформата. А също така засилва притесненията на федерации като CGT, FO и SUD, които се противопоставят на всяка промяна в сегашната система. Жп профсъюзи във войнствено настроените федерации не успяха да предотвратят промените в държавната компания, договорени миналата година. Те подозират, че пенсионната реформа е част от действията, които подготвят железниците за приватизация. Те искат да принудят властта да оттегли цялата си идея. Те искат да разгромят Макрон - и да се види, че го побеждават по въпроси, по които "жълтите жилетки" не успяха.
Основното притеснение на Макрон и правителството му е да се предотврати друга дълга зима на недоволство. Те също така остават решени да спасят част от бавната реформа, за да оправдаят твърденията за „историческа победа“. С други думи, пенсионната стачка вече не е само за пенсии, но за здравия разум и за компромис. Тя се превърна в екзистенциална битка за това кой ръководи Франция и колко дълго Макрон може да твърди, че е революционер.
----
*Джон Лихфийлд е бивш журналист международник, бил е кореспондент на в. „Индипендънт“ в Париж в продължение на 20 години.
