Заглавието е от популярна в близкото минало реклама на ракия, но точно така се чувства в определени кръгове появата на (един от многото) нови преводи на "1984" - класиката антиутопия на Джордж Оруел. Работата е там, че в края на 2020 г. изтекоха авторските права на британеца (70 години от смъртта му през 1950-а) и в момента на пазара като рог на изобилието се изсипват разнообразни по цвят, твърдост, оформление и съдържание преиздания на "1984", "Фермата на животните" и други не толкова прочути негови романи.

Както стана неотдавна с Екзюпери, загинал през 1944 г., и "Малкия принц", както и с други обичани произведения, отвързани вече от тегобата на дължимото заплащане за наследниците, издатели и книжари бързат да капитализират - къде успешно, къде не - възможността. Свободните от авторски права творби отварят неподозиран потенциал за полуфабрикатна книжнина. Според диктата на пазара книгите полуфабрикати имат същото право да съществуват на лавиците, както и висококачествените, "био" книги. Поради това и баталии около грозна корица, несполучлив превод или спестени от коректури левчета се завихрят в публичното пространство сравнително рядко, макар поводи да не липсват.

Сега е такъв момент - може би защото Оруел и неговата "1984" са непоклатим символ в обществената памет, особено тук, където романът излезе за пръв път навръх промените и се усещаше

не като антиутопична прогноза, а като документалистика

Преводът на Лидия Божилова-Аройо за пръв път е публикуван през 1989 т. от "Профиздат" и след това преиздаден десетина пъти (последно от "Фама" през този век), а през 2002 г. бе и безсрамно ограбен от плагиата (вероятно подписан с псевдоним) на Димитрина Стойкова-Робъртсън. Днес този превод може да се намери освен в личните и обществените библиотеки  и в аудиоуслугите на "Сторител" (които са заплатили лично на преводачката правата), и в нелегалния просветителски сектор на интернет "Читанка".

За сметка на това в книжарниците - и дори в супермаркетите - могат да се открият десетина други. "Сиела" се обърна към опитния преводач Венцислав Венков (пренасял на български романите на Дикенс, Е. А. По, Капоти, Вонегът, Мураками...) за нови преводи на "1984" и "Фермата на животните". "Хеликон" се довери на друго утвърдено име - Светлана Комогорова-Комата, която преди няколко години извади от тоталитарната скованост "Спасителят в ръжта" на Селинджър и го представи на читателите в по-жизнен нов превод. "Фама 1", едно от трудно изброимите разклонения на "Фама", разчита на Весела Еленкова, а A&T Пъблишинг събира в луксозно оформен том "1984" и "Фермата..." в превод на Мария Бояджиева. Съвсем младото издателство "Аз чета" избра също така младия преводач Борислав Стефанов в рамките на своя "Проект 48" за училищна и медийна грамотност. Други, като "Кръг", прибегнаха до стари преводи на по-малко известните Оруелови романи като "Глътка въздух" и "Не оставяй аспидистрата да увехне"... 

Всеки издател и преводач разчита на индивидуални "бонуси" и интерпретация. "Сиела" например атакуват с включване на авторския предговор към "Фермата на животните", досега неизлизал на български. Преводът на Венков има безспорни попадения, като по-елегантното "Големия брат те гледа" вместо досегашното "... те наблюдава" или замяната на партядрото с партбюро. Ама защо трябваше Министерството на истината да става Министерство на правотата, не можеше ли поне на правдата да е?

„Рискът да се превежда нещо, което е толкова добре познато на публиката, още повече като говорим за култови творби, е много голям – казва пред БНР Венков. – Всяка промяна в текста може да подразни публиката. От друга страна, не ми е известно да има книга, която да се възприема по един и същи начин. Иначе казано,

преводът е като вицовете – всеки го знае по друг начин.

А ето и мнението на Комата: "Винаги съм приемала другите интерпретатори на един текст, който съм имала късмета да преведа и аз, не като конкуренти, а като съучастници, с които се опитваме да изградим някаква все по-адекватна представа за текста на български, тъй като пълното съответствие с първоизточника така или иначе е непостижимо.

...Исках да преведа книгата не защото съм сметнала този превод за лош – напротив, той е талантлив, на места много изобретателен. Аз обаче... започнах да си задавам разни въпроси – защо тук и там има липсващи изречения, защо orgiastic triumph трябва да се предава със свенливото „необузданата екзалтация“, защо облечената със спортна туника инструкторка, която води утринната гимнастика, на български трябва да бъде облечена с анцуг, каква сила и мощ притежава Джулия, та да вдигне цяла нафтова печка и кой, по дяволите, ще пие гадост като джин с чесън, когато специалитетът на заведението в оригинала е джин със зрънца карамфил?"

Всички тези решения на утвърдени на пазара играчи бяха приети радушно или безразлично. В ябълка на раздора обаче се превърна преводът на "Аз чета", където някои волности са драматични - знаковото 

"Големия брат" е заменено с фамилиарното "Батко",

"скъпа" е станало "мило" като в нискочел разговор пред мола или фитнеса, "телекранът" (измислено и назовано на новговор устройство, тъй като през 1949 г. телевизията едва прохожда и още не е влязла в домовете) незнайно защо е "монитор" и още купища дребни прегрешения, оставящи лош вкус от публикуваната онлайн първа глава. Преводът на Борислав Стефанов още не е в книжарниците, от издателството не споменават ни дума за редакторско име и преработка върху сравнително грапавия текст, а се хвалят само с предстоящата корица, която също щяла да разбуни духовете. Безспорно не е особено професионално - неизбежни грешки на растежа, когато става дума за дебютанти. Но грешките стават непростими, когато говорим за "проект за медийна грамотност" и подаряване на копия на училищни библиотеки. Те трябва да бъдат образец, а не фастфууд халтура. 

Изгледах с интерес дуела между младия англицист Борислав Стефанов и критичката и издател Силвия Чолева по БНТ, където той кротко защитаваше избора си на "осъвременяване" на езика, а тя го атакуваше с комсомолски плам. След предаването спорът се прехвърли в социалните мрежи, където младият преводач бе сравнен със земята за "липса на езикова култура", "инфантилизация", "опростачване" и други смъртни грехове. Това не бе диалог, а яростно порицание, което най-много да докара "протестен вот" на купувачите на новото издание. 

Едва ли много от практикуващите този праведен гняв са изчели (поне частично - не всички са достъпни в цялост) четири превода на "1984", за да се убедят колко точно е зле. Аз обаче така постъпих. Един от тях беше добре познатият ми от 1989 г.: едва ли днес помня много моменти от тази (тийнейджърска за мен) година, но конкретно за "1984" помня деня, в който я четох, часа, ъгъла на светлината, стаята, фотьойла, позата, усещането за безсилие и, разбира се, всичко от книгата. Другите три бяха на Стефанов, Комогорова и Венков.

Надали ще открия топлата вода - преводът на "Аз чета" има безчет трески за дялане, защо например Уинстън ще си води дневник в "книга" вместо в "тетрадка"? Но по-същественото е, че на този преводач - сигурна съм, с най-добри намерения, но очевидно с недостатъчно жизнен или поне езиков опит, - му убягва контекстът на романа и той се превръща в един огромен бумеранг, който хлопва замесените зад врата. Понеже тази книга е такава. 

Ето чуйте: "Сигурно си мислиш, че главната ни работа е да измисляме нови думи. Нищо подобно. Ние унищожаваме думи - унищожаваме ги всеки ден с десетки, със стотици хиляди. Кастрим езика до корен. Единайсетото издание няма да съдържа нито една дума, която да е остаряла през 2050 година... До 2050 година, а може и по-рано, старговор ще е изчезнал напълно. Ще бъде унищожена цялата литература на миналото. Чосър, Шекспир, Милтън, Байрон — ще съществуват единствено изданията им на новговор и те не само ще са променени, а и напълно противоположни на онова, което са били." (откъсът е в превод на Лидия Божилова - б.р.)

Нали разбирате каква грандиозна шега е спретнал Оруел на младите литературни дихатели?

Някои казват, че изборът на думата "Батко" в превода е политическо изявление, отпращащо към "Баце". Не мисля така, но все пак интересен е фактът, че действието в "1984" започва на 4 април - датата, на която в България ще се проведат избори. 

БЛИЦ 

Попитахме и няколко преводачи на художествена литература:

1. Как гледате на осъвременяването на преводи на класически произведения? 

2. Разполага ли българският преводач с достатъчно време и заплащане, за да си свърши работата както трябва?

Надежда Радулова 

1. Всеки превод е вид интерпретация на оригиналния текст и, разбира се, би било прекрасно да съществуват повече от една добри интерпретации на даден "приемащ" език. Но не трябва да забравяме, че първото условие, за да свириш, да речем, Голдберг вариации, е да си отличен пианист. Същото важи и за превода. Чудесно е един чужд текст да звучи на съвременен български език, но... осъвремeняването на контексти вече преминава границите на преводаческата задача и  нахлува в терена на авторството или съавторството. Не е редно Big Brother да се превежда като "Батко", както не би било редно "Крал Лир" да се осъвремени в "Шейх Латиф". Крачката между двата примера не е толкова голяма, колкото изглежда на пръв поглед.

2. Ясно е, че заплащането е ниско и че за да живееш от художествен превод, трябва да си свръхпроизводителен, т.е. да свириш Голдберг вариации само с дясната ръка, докато с лявата подрънкваш "Тръгнал кос" на друго пиано.

Мария Пеева

1. Като преводач винаги търся историческа автентичност. Но като родител на тийнове осъзнавам, че много трудно ще задържиш вниманието на млади хора, които комуникират с емотикони и двусрични думи, със сложни изрази от минали векове. Според мен трябва да има известен баланс  и  осъвременяване.

2. Трудът на българския преводач винаги е бил ниско заплатен. Вината до голяма степен е в малкия пазар. Даже няма да отварям дума за пиратството, което допълнително обезценява труда на всички ангажирани в сектора. Но да, с една дума, трудът на преводача не е добре платен, похвали получава рядко, а критики често. Но поне остава удовлетворението от творческата работа.

Весела Прошкова

1. Не приемам „осъвременяването“. 

2. На този въпрос отговорът е по-сложен. Време ще се намери, заплащането се договаря, но те не са гаранция за добре свършена работа. Примерите са стотици.

(въпросите зададе Емил Георгиев)