Има нещо симпатично в стремежа на българската простащина да оставя следи навсякъде, където ходи. Народ, който е изобретил чушкопека, поставил е основите на компютърните технологии, открил е лекарство срещу паралича, разбрал е какво прави киселото мляко кисело, а и е дал на света кирилицата, защо да не може да оставя на своето писмо незабравима следа. Това разбиране за гордост вероятно е дало воля на двамата сценични работници на Софийската опера и балет да изпишат с графити „Локо София“ върху постройка в близост до Паметника на мира в Хирошима. Изявата станала по време на гастрол на оперния състав в града.

Творческият акт на двамата фенове на „Локо София“ се завъртя в поредица от хем критични, хем насмешливо-оправдателни коментари. Темата влезе и в полето на дипломатическите отношения между България и Япония, като българското външно министерство дори официално се извини. Въпреки това директорът на Софийската опера акад. Пламен Карталов обвини медиите в разпространение на „фалшиви новини“ - надписът не стоял върху мемориала, а върху стена на строеж до него, имало "излишно раздухване от нашата татковина", защото скандалът не тръгнал от японските, а от българските медии.

В общи линии – лошо изпълнение на либретото от страна на г-н Карталов. Явно не е гледал репортажа на японските медии The Asahi Shimbun и ANNnews, където първи разказаха, че комплексът е бил осквернен с три графита, като единият бил на български и гласи „Локо София“. Надписът е бил надраскан с черен спрей на едно от огражденията в комплекса, посветен на жертвите от атомните бомбардировки на 6 август 1945 г.

Няма фалшива новина, но има фалшива интерпретация

Ние все се опитваме да съдим за действията си по нашия аршин. Това, че у нас обругаването на паметници и сгради е нещо нормално, не означава, че другаде също се приема с охота. Поругаването на паметта в българското общество е истински феномен, който нито е от днес, нито ще приключи с достойната постъпка на двамата столични локомотивци.

Емблематичен остава случаят с футболиста Благой Георгиев. Преди три години той реши да се увековечи, като издълбае с монета инициалите си на една от колоните на римския Колизуем. Освен глоба Георгиев беше заплашен със съдебно дело и затвор. „Аз бях. Наоколо имаше 50 човека, не по-малко. И всички драскаха нещо по стените. Аз също извадих монета и написах на стената името на жена си Есмер. И тогава се започна“, обясни тогава бившият национал.

Постъпката му предизвика отново същата полемика, каквато възбудиха двамата уволнени сценични работници на Софийската опера. А в дискусията се включи с оправдателни аргументи тогава и покойният историк Божидар Димитров. Той обяви, че „драскането по стени, колони и прочие древности е част от българската народна култура от много стари времена“. Всичко звучи толкова абсурдно, та дава повод за обобщението, че

графическата простащина на българите е национална черта

и не бива да съдим строго авторите им. Вярно, в цял свят по всякакви места се драскат любовни послания, има обикновена графомания, вандалщина или простащина - хората със своите страсти не се различават кой знае колко нито в Ню Йорк, Берлин, София или Хирошима. Но това, че го има навсякъде, трябва ли да ни успокоява? 

Ние вече приемаме за нормално всякакви форми на вандалщината като израз не неподчинение срещу някаква норма. Приемаме с лека ръка поругаването на публични символи като детска постъпка, някакво геройство. Радваме се еднакво и ехидно, разделени в групи, ако някой хвърли кофа с боя върху съветски паметник или обругае монумента, посветен на жертвите на комунизма. Вандалщината бързо се превръща в поругателство, дори да е станала след подпийване. Дори надписът „Локо София“ да е бил турен от чиста нехранимайковщина,

не означава, че това не е обида

към хората, които почитат паметта на загиналите в Хирошима.  

Дали ще е името на някой футболен отбор, инициал или откровена простотия, обругаването на паметта може да се нареди до българските патенти и открития, които носят гордост. Поне за част от народонаселението. Ако не вярвате, питайте „Пешо“ от малкия параклис „Св. Йоан Летни”. Храмът, построен през XIV век, а стенописите му рисувани два века по-късно, стърчи над яз. "Пчелин", Радомирско. Вътре има и изображение на Богородица. Ако влезете вътре, тя ще ви погледне с издълбани очи, а ореолът й е опасан от надписи: „Кико 1983“, „Само Левски“... и „Пешо беше тук“. Е, Пешо отиде и до Хирошима.