Миналото десетилетие българската политическа сцена беше доминирана от водача на ГЕРБ Бойко Борисов. Настоящото едва започва, но изглежда, че водещият актьор вече е друг – президентът Румен Радев.
Когато пристъпи на „Дондуков” 2 в началото на 2017 г., Радев заемаше позиция, която силно се подценяваше. Обществеността беше свикнала да вярва, че правителството и Народното събрание са основните центрове на властта в държавата. Трябваше да дойде критичната 2021 г., когато дълбоките недъзи на партийно-политическата система оставиха страната без редовен кабинет и функциониращ парламент, за да излезе наяве колко мощна може да бъде президентската институция. А Радев да изпъкне като най-влиятелната държавна и политическа фигура в страната.
Тази ситуация не беше резултат от системна стратегия, прилагана от президента. Дотук се стигна поради пресичането на редица тенденции: упадъкът на големите партии като ГЕРБ, БСП и ДПС; сривът на общественото доверие в останалите клонове на държавната власт – законодателна, изпълнителна и съдебна; миграцията на големи маси от избиратели към нови политически сили, които виждаха в Радев благодетел и съюзник. Личните заслуги на президента за успеха му се състояха в това, че водеше неотклонна битка с герберите и техните сателити в продължение на 5 години, както и че улови момента – протестите от 2020 г., за да се изстреля нагоре.
С какво Радев беше полезен
Всъщност първата петилетка на Радев като държавен глава може да бъде сведена до една безконечна схватка с тогавашните управляващи. В известен смисъл, тази борба беше генетично заложена в политическата му кариера. Той спечели първите си избори през 2016 г. с подкрепата на БСП, която беше основен съперник на герберите за властта. И което е по-съществено – помогнаха му онези избиратели, които смятаха, че не може да се позволи на партията на Борисов да обсеби напълно държавата. Това предвещаваше още тогава, че неговото президентство ще бъде силно въвлечено в политическия живот.
Така и стана. И затова Радев отнесе много критики. В продължение на години противниците му натякваха, че според конституцията президентът трябва да бъде обединител на нацията – и тълкуваха това едва ли не като забрана да прави политически изявления. Е, няма закон, според който на държавния глава не е позволено да констатира, че демокрацията ни е второ качество, а държавата е превърната в дойна крава на управляващата върхушка и свързаните с нея групи по интереси. Радев правеше тъкмо това. И много хора в България мислят същото. Какво от това, че подобни изказвания са изгодни за опозицията и вредят на управляващите? Нали онези, които не бяха съгласни с герберите и техните съюзници, също се нуждаеха от институционален глас, който да прогласи тревогите им – особено при слаба опозиция и превзета държава?
Проблемът беше, че през по-голямата част от първия си мандат Радев беше само това – един глас, който се извиваше често и високо, но без съществена полза. Нещо повече – речите му започнаха да стават досадни със своята повтаряемост. И всичките му инициативи – кръгли маси, консултации и прочее, единствено мултиплицираха това безконечно говорене. Дори и всичко, което казваше, да беше вярно, какво от това – нали са само думи?
През 2020 г. обаче стечението на обстоятелствата позволи на президента да премине към дела. Това стана след нахлуването на прокуратурата в „Дондуков” 2 и съвпадналия с това инцидент с Христо Иванов от ДБ при Росенец – две събития, които показаха до каква степен самозабравила се и оглупяла е станала върхушката. Чашата преля и гражданите излязоха на площадите. А Радев се присъедини. Преди това държавният глава говореше много, че гражданите трябва да направят нещо, за да спасят страната – но така и не се беше задействал лично. Тогава обаче усети важността на момента, излезе сред протестиращите и извика „Мутри, вън!”.
Политизира ли така президентската институция? Очевидно да. Използва ли момента, за да тласне собствената си политическа кариера? Естествено. Но в същото време направи и услуга на гражданското общество. В онзи момент точно подобна стъпка беше необходима, за да се даде на недоволните българи увереността, че ако протестират, поне една от най-високопоставените фигури в държавата ще застане на тяхна страна.
И с какво президентът навреди
През март 2021 г. третото правителство на Борисов си отиде, а четвърто не дойде. Вместо това до края на годината се заредиха служебни кабинети, определени от президента. Така Радев от държавна фигура с (уж) ограничени правомощия се превърна в управник, който на практика контролираше страната. Тази ситуация стана възможна при настъпилото невероятно политическо безредие, плод на безотговорността и некомпетентността на големите политически сили.
В случая най-същественото беше не фактът, че президентът дърпаше конците на страната повече от половин година. Около това квазипрезидентско управление се разви и идеология. От близо две години Радев говори за единство, което да отива отвъд лявото и дясното, за антимафиотски консенсус, за демократично единодействие между хора от различни политически хоризонти и т.н. Както обобщи възгледите си при представянето на втория служебен кабинет: „Този модел на управление, този успешен пример е капитал за политическото бъдеще на родината. Той е стъпка напред в надмогването на политическите предубеждения, които спират развитието на страната ни.”
Всеки може да види силното влияние на тази реторика в изявленията на Кирил Петков. „Работата оттук-нататък няма да бъде на база политически линии, идеология, ляво-дясно. Ще искаме да съберем всички почтени хора, които искат тази промяна да продължи, и това ще ни е единственото мото, с което ще вървим напред”, обясняваше преди изборите настоящият премиер. А четворната коалиция, представляваща невъобразимата допреди месец политическа конфигурация от ПП, БСП, ДБ и ИТН, е практическата реализация на управленския модел, който описва Радев.
Какъв е проблемът? Първо, окончателно се изтриват всички възможни идеологически линии между политическите формации. На някого това може да се стори като смешен плач за отминалите времена на идейното противоборство. Ами, тогава нека поддръжниците на ДБ да гласуват спокойно за БСП на следващите избори. Без идеите, няма друга разлика, освен имената в листите!
Второ, което е по-важното, при такава ситуация единственият, който се извисява със собствена идентичност на политическата сцена, остава президентът. Той измисли модела на „демократично единодействие между хора от разни политически хоризонти”, той го приложи на практика в своите служебни кабинети, той покровителства редовното правителство на четворната коалиция, която претворява същия този модел. Но за една република с парламентарно управление (а ние все още сме такава – по конституция) не е особено здравословно, когато политическите партии тотално се обезличат и президентът остане единствената автентична политическа сила.
Такъв обаче е финалният резултат от първата петилетка на Румен Радев. И ако политическата нестабилност отново се възцари през втората, тогава неговият политически модел може да мутира в нещо, което да изненада неприятно всички ни.
