Вече не става дума за гадания, предсказания, нито за по-аргументирани прогнози: поредната рецесия е факт в света. Слава Богу, не и у нас, засега. Дежурни пророци на кризата охотно триумфират по медиите: ето, предупреждавахме, рецесия настана. Повод за гордост няма, нито прозорливост особена забелязахме: ако някой всяка сутрин реве „хора, скоро ще вали“, все ще има ден да познае. Ако залагаш на ролетка, винаги и все на черно, най-големият карък да си, ако не до третото, то най-късно до четвъртото завъртане ще спечелиш. Оттук е популярната стратегия, че ако винаги залагаш еднакво на ролетката и при всяка загуба удвояваш залога, непременно ще излезеш на печалба. Няма никаква математика и вещина, тази закономерност е очевидна. Като пророкуването на кризи: все някога почва рецесия. А сега
навлизаме в предизвикана рецесия,
един очакван резултат от политиката на икономически егоизъм. Тази рецесия щеше да настъпи поне година по-късно, без напъните на практически всички правителства да спънат достъпа на чуждите и да подкрепят своите фирми на вътрешния пазар. Непрестанните закани за санкции, забрани и мита, които през последните години правителствата си обменят, а част от тях наистина налагат, подтикнаха кризисните процеси. Тепърва ще одумваме природата им, причините, приликите и отликите от предишни кризи. Но най-важният въпрос за всяка страна и бизнес е
коя е оптималната политика
в условията на рецесия. Класическите рецепти са две, точно противоположни: защита и интервенция. Първата е интуитивна: в криза се свиваш, докъдето можеш да оцелееш, орязваш разходите, погасяваш кредитите, спираш всички дейности, които носят загуби или крият риск. Другата стратегия е юнашка, много я харесват политиците, особено любителите на държавната магия – точно в кризата вземаш кредити, финансираш инвестиции, запазваш работните места и така надвиваш спада, завоюваш пазарни позиции и смело вървиш напред. Много лесно се пише това на книга, красиво стои. Обаче е изключително опасно и обикновено се практикува само от онези, които рискуват чужди, но не и свои пари: правителства, които купуват популярност за сметка на държавен дълг, за да плащат публични инвестиции и за подпомагане; или фирми, които (вече) няма какво да губят и се борят за оцеляване. Разбира се, има хора, които печелят и могат да растат напук на кризата и следващата по петите й рецесия – те се възползват тъкмо от кризисния срив на цените, за да уловят момента; инвестират в своя успех. Естествено, успяващите в рецесията са малцинство (ако растящите напук на кризата преобладават, никаква рецесия няма да има). Но факт, има такива фирми и отрасли и този факт е основата на трета антикризисна стратегия, развита в
теорията на Талеб: антикрехкост
В труда си под това заглавие, уточнено като "Things That Gain from Disorder" (онова, което печели от безредието), Насим Никълъс Талеб обяснява, че има „неща“, които притежават интересното качество антикрехкост – не само не са чупливи, но напротив, увеличават потенциала и силата си точно в криза. Такива „неща“ не са непременно фирми, по-скоро става въпрос за отрасли, дейности и бизнес модели. Подвежда преводът на подзаглавието „Антикрехкост“ – „Как да извлечем полза от хаоса“. Няма как с фокус-бокус да направим антикрехка тромава, губеща фирма. Всъщност антикрехки са предимно съставни системи (напр. мравуняци, ориенталският базар, сегментът на дребни, бързи и свръхрискови заеми), много рядко това качество имат отделни фирми. Защото често антикрехкостта на едно „нещо“, например дейност, се състои тъкмо в това, че в нея участват многобройни дребни, но витални субекти, от тях мнозина не успяват, фалират, умират, но останалите са успешни, оживяват и растат.
Да развием антикрехкия бизнес
в „ниския сезон“ на цикъла (фазите на рецесия и депресия) е добра идея, но трудно приложима и направо неприемлива в повечето отрасли. По две причини: всеки отделен участник в една антикрехка дейност обикновено е високорисков и с ниска до отрицателна нетна стойност, ама чевръст и ефективен. Второ, антикрехки са предимно примитивни производители и доставчици, които предлагат драстично ниски цени поради по-ниско качество. А в криза расте количеството купувачи, които са готови да се откажат от претенциите за качество, стига да купят на доста по-ниска цена. В рецесия нараства броят на туристите, които вместо в средна категория хотел биха се настанили в мърляво бунгало или „квартира“. Но точно
България дава пример за антикрехка политика
в световната криза от началото на тридесетте и Великата депресия: държавата поема риска на дребните селски стопанства, организира изкупуването на продукцията и пласмента на световния и вътрешния пазар. И затова в годините, когато светът затъва във Великата депресия, у нас бележим устойчив ръст, следван от истински стопански възход. Сега също има сериозен потенциал в антикрехки сегменти и ниши. Но се иска много кураж и енергия да заложиш на тях. За пример: дребно и примитивно производство на зеленчуци и овцевъдство, стегнато и организирано гурбетчийство. Но политици, които поемат сериозен риск и са готови да се нагърбят с тежка и трудна работа, днес у нас не се забелязват. Няма частни структури с достатъчен капитал и оперативен капацитет. Та едва ли България ще се запали по идеите на Талеб, по-скоро пак ще борим рецесията с „остеритет“, сиреч затягане на коланите.
