През последните седмици за пореден път се заговори за преместване на паметника на съветската армия в София. Всеки път, когато стане дума за премахването (събарянето, демонтажа) на този военен монумент или на някои от другите в Пловдив, Варна, Бургас, Русе, Шумен, Ямбол (тези паметници у нас са около 400), отляво започва да се говори за русофоби, за американски долари и за Европа, където било пълно със съветски паметници и те винаги били обсипани с пресни цветя.
Най-честата реторична фигура в това говорене е въпрос: откъде накъде ще махаме паметник на армията, освободила страната ни и Европа от Хитлер и националсоциализма, след като никой не пипа съответните паметници в Германия, Австрия, Полша, Чехия, Унгария?
В някои от тези страни наистина има съветски военни паметници, в други са намалели значително през последните години, а в трети са ги преместили в увеселителни или гробищни паркове. И навсякъде се намира
както кой да положи цветя, така и кой да ги залее с боя
- в най-лекия случай.
Обикновено защитниците на паметници у нас вадят два аргумента за запазването им. Първият е, че всичките тези хора, често пъти с ръбести тела, големи ръце и малки глави, въоръжени с чукове, сърпове, бомби, картечници и други инструменти на работническо-селско-войнишката романтика, са част от нашата история. А добра или лоша, историята не бива да бъде забравяна. Затова да се събарят паметници, е престъпление срещу паметта.
Вероятно и да се местят монументи е престъпление, но може би малко изненадващо, когато след 1989 г. редица паметници бяха съборени, а други преместени по незнайни складове и (по-късно) в т.нар. Музей на социалистическото изкуство, всички го приеха спокойно. "Третата класа" на Фунев и "Работникът поет" на Шмиргела постояха малко в това рашидовско "чистилище" и после се върнаха по местата си в НХГ (Квадрат 500) и градинката на НХГ (филиал Двореца). Никой не се сети, че Георги Димитров и Васил Коларов също са част от нашата история. И то част, в която уж се кълняхме всички - комунисти, комсомолци, пионери и останалите - защото живеехме в един и същи строй, винаги във труд и в бой.
Но това не се случи за пръв път през 90-те - разместването и безследното изчезване на паметници, хора, документи и топоними започва още с пристигането на съветската армия освободителка. Процесът се повтаря след ХХ конгрес на КПСС, с началото на десталинизацията. Статуи и паметници се премахват постоянно и навсякъде по света (напоследък особено с размаха на Black Lives Matter и антиколониалните настроения в САЩ и Великобритания), но руснаците - които по ирония са и най-големите защитници на неприкосновеността на монументалното - са
световни шампиони в тази дисциплина.
Всъщност паметниците действително са играли роля в опазването на паметта, но тя значително е намаляла с изобретяването на „книжовността, таз сила нова“. По нашите земи паметниците излизат на мода чак след 9. IX.1944 г. А след 10.ХI.1989-а ни удари втората вълна. Но паметник на Цар Борис I столицата все още няма, затова пък има на Борис III (паметна плоча с барелефче). А сега да погледнем към Европа.
След Втората световна война в Централна и Източна Европа, където са погребани "повече от 1 милион войници от Червената армия, са издигнати около 4000 паметника на съветските освободители", пише ТАСС. От тях около 1000 са били в Унгария, над 500 в Полша и около 60 в Чехословакия (през 1993 г. страната е разделена на Чехия и Словакия). След разпадането на Съветския съюз започна процес на разрушаване или трансфер на тези паметници от централните улици и площади към периферията на градовете или към военните гробища.
По правило тези действия са извършвани с решение на местните власти. В различни години Русия като наследник на СССР е сключила двустранни споразумения с много страни, предвиждащи поддържането на военни гробове и паметници в срок. Сред тези страни са Унгария, Латвия, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Чешката република.
Русия няма такива споразумения с България, Литва, Естония.
В условията на съветското военно потушаване на германското въстание от 1953 г., унгарското въстание от 1956 г., Пражката пролет през 1968 г. и след въвеждането на военно положение в Полша през 1981 г. съветските танкове и бронзови войници за много местни жители вече не изобразяват освободители, а заплаха. След промените, от една страна, възникнаха множество инициативи за разрушаване или преместване, а, от друга, паметниците станаха обединителни пунктове за привърженици на старите режими.
Германия е голямото изключение: загубилите войната не махат съветски паметници и затова там и днес има около 1100 съветски военни паметника и места, където са погребани загинали червеноармейци - основно на територията на ГДР. В Берлин са няколко, като най-известният не само в Германия, но и въобще извън Русия е паметникът на съветския воин в парка на район Трептов. Издигнат е в памет на падналите в битката за Берлин и представлява 12-метрова фигура на войник, стъпил върху останките от счупена свастика. Той държи в едната си ръка момиченце, което е спасил (твърди се, че имало такъв случай, но името и самоличността на детето не са установени), а в другата - меч. Първоначалната идея на скулптора Вучетич била да държи картечница, но Сталин предложил меч.
Германците все още чувстват вина за извършеното от предните поколения, затова се стараят да се грижат за монументите на своя територия. Но това не означава, че всички харесват съветските паметници. През нощта на 9 май 2010 г. например на този в Трептов с червена боя е изрисувана свастика и надпис „Убиец, насилник, крадец“. През години е имало и много по-тежки инциденти.
Мемориалът на червеноармееца във Виена
е може би любимият пример на феновете на съветските военни паметници, защото се намира в западна страна и въпреки това не е съборен. Издигнат е на Шварценбергплац, където частично обкръжена от колонада от бял мрамор стърчи 12-метровата (заедно с постамента) фигура на войник с кръгъл щит - същия като на капитан Америка, само че златен. За сравнение паметникът в София е висок 45 м.
За разлика от „освобождението“ на София при завземането на Виена съветската армия е дала 17 000 жертви и те получават вероятно един от най-бързо издигнатите военни паметници. Червената армия влиза във Виена в средата на април, в средата на август паметникът - по проект не на „благодарния австрийски народ“, а на съветския скулптор С. Г. Яковлев - вече е готов и открит благодарение на всеотдайния труд на германски военнопленници. Пак за сравнение, решението за поставянето на софийския паметник е взето 5 години след 9. IX. 1944 г., а паметникът е готов след още 5.
Това са някои от нещата, по които паметниците в София и Виена се различават. В други отношения обаче си приличат. И двата, както и още много паметници (не само) в Източна Европа, все по-често стават жертви на политически вдъхновен вандализъм. През април 2012 г. виенският мемориал е залят с червена боя. През май 2014 г., в началото на руската военна интервенция в Украйна, осъмна в цветовете на украинския флаг. През февруари 2015-а черна боя беше излята върху издълбаното в основата на паметника поздравление на Сталин за победата на войниците във Виенската офанзива през 1945 г.
В Унгария повечето паметници на съветски войници са разрушени
или преместени - на военни гробища или в парка "Мементо" в околностите на столицата, открит през 1993 г. Там са подредени многобройни паметници на Ленин, на унгарския комунист Бела Кун, на унгарско-съветската дружба и т.н., както и фигурата на съветски войник, иззета от мемориалния комплекс на хълма Гелерт. В момента в Будапеща остава само един паметник на съветски войници. 14-метровият обелиск е инсталиран през 1945 г. на площад "Свобода". В централната част на каменна стела има позлатена герб с надпис: "Слава на съветските войни-освободители". В долната част - барелеф. Обелискът е увенчан със златна звезда. Днес това е единственият неосветен паметник в унгарската столица, който многократно е оскверняван.
В Литва много паметници от съветската ера са демонтирани между 1989-1991 г. и се съхраняват в складове. През 2001 г. литовски бизнесмен събра много от тях в парк музей на площ от 20 хектара. През ноември 2014 г. литовското Министерство на културата издаде заповед, че в регистъра на паметниците на културата няма да бъдат включени такива, съдържащи символи от съветската епоха.
В Полша най-известният съветски военен паметник бе този на братството по оръжие във Варшава. Инсталирана през 1945 г., скулптурната композиция се състоеше от фигурите на трима съветски войници на шестметров пиедестал. В подножието му имаше фигури на четирима войници от полската армия, свели глави в поклон. През февруари 2015 г. кметството реши да не върне паметника, който бе временно свален за ремонт, а да го премести - в гробищния мавзолей на съветските войници във Варшава.
През юли 2017 г. президентът Анджей Дуда утвърди новата редакция на Закона за декомунизация. Документът предвиждаше демонтаж на съветските паметници в цялата страна, включително бюстове и мемориални табели. Почти всички съветски паметници в Полша – около 500 на брой – са военни, тъй като тези от чисто идеологически характер са били демонтирани още в началото на 90-те.
„Полша е сринала 80% от паметниците на освободителите от нацизма“,
заяви в края на април 2021-ва руският посланик в страната. Ако в списъка от 1997 г. е имало 561 съветски паметника, според инспекция, проведена от посолства и генералните консулства на Русия в Полша между 2020 г. и началото на 2021 г., само 112 от тях са останали в първоначалния им вид", каза той пред ТАСС и допълни, че тези операции продължават.
В Прага, Чехия, още през 1991 г. неизвестни майстори оцветиха Паметника на освободителите в розово, а след това по решение на властите той бе демонтиран. В момента се намира във военно-техническия музей. Многократно радикализирани групи от граждани повдигаха въпроса за премахване на паметника на маршал Конев, инсталиран през 1970 г., и преди година най-сетне бе демонтиран. Той бе един от малкото оцелели паметници в Прага, посветени на съветските военни лидери и политици. Повечето от тях са демонтирани през 90-те и се съхраняват в различни музеи.
България се различава от изброените страни по това, че тук, за разлика от там, червеноармейци не са загивали. Няма подписано и споразумение между нея и Русия (при срещата си със Сергей Лавров през април м.г. тогавашният външен министър Екатерина Захариева отново коментира този въпрос). Кому тогава пречи един пропаганден паметник да бъде демонтиран и преместен някъде, където няма да доминира така грубо пейзажа в центъра на столицата?
