Натрупването на дилетанти на клона на властта може да се окаже пагубно не само за въпросния клон, но и за цялото дърво. Ние с годините усещаме, че българските работи не вървят, както следва, че нещо трудно и сложно се задава, че наближава, че някой ден ще ни връхлети. Човек живее по-кратко от държавата – и слава Богу. Той никога не научава, че онова ужасно и злокобно, от което е изтръпвал, без да може да го разпознае и назове, се е случило след смъртта му. А приживе дори през ум не му минава, че гадното и непоносимото, което страната среща по пътя си, вече е било сънувано от предходниците. Изследователи твърдят, че при някои трагични събития, оставили следи във фолклора, тези следи хронологически предхождат самите случки. Т.е. драмата е изпята или възпята преди още да се е разиграла. В песни или сказове са засечени споменавания на епизоди, които по онова време са били още предстоящи. Това не мога да обясня, не ми е специалност, да бъда присъединен към безбройните дилетанти не ми се ще. Неприятно ще ми бъде. Но започвам да се боя от думите си, защото забелязвам, че неща, написани от самия мен отдавна, взеха да се сбъдват отчайващо точно. Със сигурност не съм ясновидец, не съм прорицател, просто думите могат всичко. И безсилно се питам: кога човек е лош пророк? Когато предсказанията му не се изпълняват (значи са лоши, некачествени предсказания) или, напротив, когато лошите между тях се сбъдват? Пророкът, значи, е бил успешен, но никой не се радва на това.
Въвеждам тук думата дилетанти само за да не употребявам разпространените наименования на тълпите от некадърни, алчни, безсрамни и агресивни създания, които плуват в каймака* на днешния български живот. Дилетанти – това е събирателното за всички случайници, парвенюта и бездария, които властта превръща в сатрапи, разорители на страната и на отделното човешко съществувание, стълбове на беззаконието, на грабежа и на търговията с национални интереси. Кой знае защо опитвам да си представя, че това не са негодници, предатели и кръвопийци, а просто хора неподготвени, но добросъвестни, усърдни и... безпомощни лаици, чиито ръце са поставени върху лостовете на държавата и те ги стискат с всичка сила – не защото знаят как да ги движат, а просто за да не паднат от влака.
Съзнавам, че с това парадоксално ги оневинявам. Тоест те не са някакви злодеи, крадци, похитители на народното богатство и прахосници на историческо време, а някакви сбъркани, нескопосни, неориентирани в държавните дела лица, аматьори в политическата нива, греха на които трябва да бере онзи, който ги е инсталирал Там. (По този начин казвам, че част от вината трябва да разделим и ние с вас, защото Там сме ги подредили точно ние – не за първи път.) Но дори ако това си е съвсем така, даже да се абстрахираме от предостатъчната информация, че става дума за хитреци, за кариеристи и продажници, за търговци на изборни резултати и на национални ценности, дори ако затворим очи и се престорим, че това са чистопробни дилетанти, ние ще се ужасим от това, което тяхното присъствие по върховете чертае на останалите все още в България нейни граждани. Ще припомня епизоди от последно време, както и фигури от близкото минало, които да илюстрират опасното дилетантско участие в нашите изпитания.
За да не изглеждат тези редове предизборни, ще започна по-отдалече, от прощъпалника на демокрацията. (Не съм виновен, че след него тя така и не проходи.) Помните ли външните ни министри от онова време? Ако не ги помните –това също значи нещо. Един искаше да съди своята втора родина – СССР. Бил пропуснал някакви ползи. После бързо навакса - с ползите. Друг проспа аферата с медицинските сестри в Либия. Страната я изболедува подобно някакъв всенароден менингит. Една дама се яви на изпит за еврокомисар, бъркайки го със състезание по румба. Резилът беше унизителен, остана необяснен. Някои от тях излязоха от нищото и като че се върнаха там. Изкараха си министерстването и изчезнаха от страната. Днешната ни външна политика дори няма да я разискваме тук. Конфузният договор със Северна Македония, неразумните закачки с Русия**, които, освен дето са комични, не ще да са лишени от последствия. При напредналата развала в дипломатическия ни корпус сега всички са заети да коментират назначението на още един дилетант в дипломацията – утрешния консул във Валенсия. Това само така, от последно време, то всеки миг ще се забрави. За да продължи без затруднения.
Не можем да изреждаме министерство по министерство, институция по институция. Но всички помним шеметни кариери на мъже и жени от мъглата. Един дори гласно се учудваше каква е тази държава, в която той е заместник на министър-председателя. Доскорошни фризьорки и сервитьорки сядаха в правителствени мерцедеси. Анекдотични фигури се подвизаваха в културата и просветата. Това не бяха дилетанти въобще, а строго профилирани – дилетанти в онова, за което бяха назначени. (В другото, в придобиването, в бъркането в меда и тапицирането с пачки и портфейли бяха твърде класни даже.) С техните дарби и усилия бяха съсипани и образованието, и здравеопазването, почти пред края си са железниците, магистрали се разпадат от момента на откриването си, ето как тези дни се притеснихме и за националното радио. Не може да се изброи всичко.
По-лесно е да се обобщи: всичко!
Това продължава и надолу, появи се породата „калинки”, едни такива ГМО дилетанти, отличаващи се с чудовищен апетит и мощни челюсти, независимо дали се подвизават в АЕЦ или в СЕМ. (Познавам един електротехник, който при управлението на неговата партия е бил – не може да си спомни добре! – в осем или в девет борда. Помня и друг, добър приятел мой, зъботехник – „управляваше” културата на град с традиции и богат художествен живот.) Те твърде бързо се окопитват, по телевизията дърдорят сочно и с апломб, сякаш рецитират или пеят, и все ги чакам (особено жените) по някое време да извикат „и-ху!”. Страната е превърната в нещо като пуц от времето на соца, в който необразовани и негодни персони трябва да получат квалификация, за която нямат данни, нито желание. Друго им трябва на тях.
Опитах с един невинен евфемизъм да направя по-благозвучна*** нашата колонка този петък. Представях си, че така текстът ще зазвучи някак по-цивилизовано, без думите, които грубият и извратен живот пресова в нашите души. Не въобще да ги избегна, а само да опитам. Инак думите съществуват само когато са нужни. И когато са верни. Дори когато ги заместваме, те не отсъстват. Думите са всесилни. Те понякога сами вземат нещата в ръцете си.
Така например въпросът Кой? вече се превърна в отговор. Спряхме да питаме.
Със свито сърце очаквам в отговор да се превърне и още по-съдбовният въпрос:
Защо?...
_____________________
*Преди време някакъв непознат младеж бе написал в интернет, че днешният каймак е вдигната от дъното тиня. В тази фраза не може да се вкара повече истина. Време е само да добавим, че в наши дни този каймак е толкова тежък, гъст и плътен, че през него не прониква никакъв кислород и животът отдолу става практически невъзможен.
**Недоумение буди сегашната кампания срещу „Русофили”. При сложната обстановка между двете страни неформалните връзки добиват голямо значение. В други държави такива НПО се създават и подкрепят съзнателно в служба на неофициалната дипломация, когато такава се наложи.
***Можех да използвам по-изисканото „главанаци”, но ме изпревариха.
