Никога не казвай никога. „Невърмор” е реплика на гарвана, а на човек нерядко му се налага да повтори, да дообясни, дори да натърти. Дано го разберат. Случва се и друго: изневиделица му се появява второ мнение или, както при нас в случая с каскета, втори каскет. Понякога може да се получи дори серия каскети. Разбира се, в „Нерви и утехи” ще избягваме да се вторачваме в конкретния каскет, нито в неговото описание, нито в неговото предназначение и свойства. Всеки каскет придобива индивидуалност в зависимост от главата, която той украсява и пази от природните стихии. Има обстоятелства, които ни притискат да се връщаме към тоя образ и съзнаваме, че отдавна е време да се насочим именно към тях. Но немирният читател понякога изненадва и ни изкушава с примамливи сюжети. Защото всеки каскет си има своите пет минути слава. И народната памет е пълна с такива забележителни с нещо каскети. А читателят е майстор да прави предложения, на които никой не може да откаже.
След „За честта на каскета” („Сега”, 16 юли 2020) Жени Христова ми припомни известния разказ на Сергей Довлатов „Номенклатурните половинки”. Странно е в заглавието да се мъдрят едни официални обувки, когато атрактивният герой (поне за нас с вас) всъщност е каскетът. Нещо повече – два каскета. Довлатов е руски писател, познат и превеждан в България, живял и починал в изгнание (Ню Йорк,1990 г.) Прозата му бих сравнил с книгите на великите руски ироници от 30-те години на ХХ век– Илф и Петров. Съвременници твърдят, че повечето герои от техните сюжети са действително съществували одески зевзеци, бохеми и номенклатурни чучела, пресъздадени от авторите в съвършена белетристика. Така и в ред творби на Сергей Довлатов читателят се колебае дали писателят разказва лично преживени епизоди от съветската действителност, или това е свръхреалистична художествена измислица. Та ето ги, впрочем, тези каскети от разказа за обувките-половинки...
Героят работи в каменоделна, където се изработват паметници за площадите в съветските градове. Преобладават бюстовете и скулптурите на вожда и учителя на световния пролетариат. Те са толкова много, че ваятелите са ги научили наизуст. Всеки скулптор може да изработи такава фигура със затворени очи.
Историята, която Довлатов разказва, е с една поръчка за град Челябинск – паметник на Ленин на градския площад. По-точно в градинката срещу общината. Тълпи се гражданство, духова музика дудне, ветрец шумоли в покривалото, обвило каменната фигура на вожда. В уречения момент, под ситен барабанен бой, избрани общинари свалят плата и откриват скулптурата. Ленин е изваян в една от няколкото утвърдени пози: като автостопаджия, който дава знак, че иска да го качат. Дясната му ръка е протегната напред, сочи в светлото бъдеще. Лявата е в джоба на палтото.
На площада избухва смях. Чиновниците се катерят и отново забулват паметника. Чакат хората да се разотидат. Но те стоят. Кикотят се.
В бързината авторът е изваял два каскета. Един в ръката на вожда, другия – на главата. Скулпторът изглежда бил свикнал да прави каскети, имал инерция. Никой не се сетил да бръкне в джоба на Ленин да провери за трети.
Махнали излишния каскет, преброили, този път внимателно, на другия ден открили паметника.
В Русия каскетът по онова време се състезавал с будьоновките, после с фуражките. Все шапки-символи, достойни за бронз и мрамор. Но Лениновият каскет, дори при грешка, е неприкосновен. Ако трябва да мислим извън конкретния случай, при всяка промяна действат еднозначно: забулват паметника, сменят фигурата – с пленум или без пленум, – но каскетът си остава. Дори когато моделът е гологлав или, най-банално, с бомбе, каскетът присъства невидим, но различим, дежурен като ореол.
По нашите земи нещата неса много по-различни. Старата поговорка „кроят му шапка” звучи съвсем инак, ако се употреби като „кроят му каскет”. В първия случай означава, че се готвят да го бутнат, във втория – да го издигат. Не са синоними шапката и каскетът. Ни най-малко.
Каскетите, разбира се, биват най-различни. Не в смисъл на различен номер, а различни по важност. Някога сме виждали на една и съща глава да се сменят различни каскети. Каскет за кмет. Каскет за партиен секретар. За директор на читалището. За шеф на просветата. За началник на пощата. На промкомбинат. За председател на ТПК, за управител на гробищния парк, за водач на активните борци... Ако му ги оставяха тези каскети все за него, закачалката в къщата му щеше да е с размера на коневръз. Но всеки от тях заминаваше по предназначение, на някоя друга глава със същия номер.
Някои наивници си мислят: все някой ден ще му свалят каскета. И тогава – край. Нищо подобно. Каскета такъв човек сам си го сваля. Пред всеки, пред когото трябва. И така не пада от главата му. А някои просто имат повече каскети. Каскет в резерв – това е истински комфорт.
Нали има хора с две лица, двулични. ( У-у, гадост!) А други, казват – с два стомаха. (Ящни, ненаситни.) Защо да няма такива, родени с два каскета? (Да пази Господ!) Но стига хленч. Да завършим с една история от Тръстеник.
Поканили някакво началство на прасе. По-точно на неговото, на прасето, клане. Знаете как е: кървав сняг, огън пуши, на огъня люта гроздова с ален шекер къкри. Та гроздовата и направила белята. Сбили се домакини и гости, шофьорът натоварил шефа и си го откарал – мир да има. На трезва глава началството открило, че си е затрил каскета. Но нали декември – извадил една ушанка, подарък отсъветски другари,и дори му харесало – топли пущината. На село също искали да стоплят отношенията, едва дочакали Гергьовден. Поканили началството на агне. И докато се повъртали около пещта, той се сетил да попита за каскета. Хората се притеснили, разтичали се. Накрая го открили в яслата на магарето. Някаква кокошка си го била харесала за полог и сега го намерили пълен с яйца. Постъпили непредпазливо, показали го на госта със свито сърце – да не се разсърди за каскета. Но началството се засмял широко и обяснил: „Така най-обичам – пълно за празно!” И си го прибрал с яйцата...
Така де!
