През последните седмица-две основна тема, която вълнува българската общественост е очакваното повишение на цените на хляба през зимния сезон, поради лошата реколта през годината и увеличението в цените на газа. Въпреки че това увеличение се дължи на напълно обективни икономически реалности, които в момента не могат да бъдат променени, и най-вероятно ще е само временно, то създаде благотворна почва за всякакъв род упражнения в популизъм от родните политици.

Първо министърът на земеделието Румен Порожанов каза, че води преговори с големите търговски вериги да продават хляб без надценка (съответно брутна печалба). След това пък министърът на отбраната и председател на ВМРО Красимир Каракачанов, сякаш в опит да го надцака, предложи директно налагането на ценови контрол върху хляба от страна на държавата. Според него държавата трябва да регламентира лимити на максималната и минималната надценка, които търговци и производители на хляб могат да събират. Безумността на подобни предложения зашеметява здравия икономически разум. Ето четири причини, поради които това е така.

1. Ценовите контроли никога не работят

Ценовите контроли, без значение дали ще са сравнително „по-леки“ ограничения, като минималната работна заплата до тотално централно планиране и определяне на цените на стоките, винаги вместо да решат проблемите, към които са насочени, или ги влошават, или създават нови, още по-сериозни. Икономическата теория по темата е ясна – налагането на „таван“ на цените, на която и да е стока или услуга, ще доведе до дефицити в нея. Защото изкуственото занижаване на цените под пазарните им нива стимулира потребяването на въпросната стока и ощетява предлагането (защото за потребителите е по-евтино, но пък за производителите има по-малко приходи от продажби). Това създава хроничен дисбаланс в търсенето и предлагането, при който количеството на търсенето за въпросната стока постоянно изпреварва количеството на предлагането.

Но дори отвъд теорията, историята, отново и отново, ни демонстрира какви са резултатите от прилагането на идеята, че държавата трябва да се намеси чрез контрол на цените, за да направи стоките и услугите „по-достъпни“. Социалистическото централно планиране в държави като тези от бившия Източен блок в Европа и в настоящите Северна Корея и Венецуела е крайната форма на идеята, че държавата следва да има роля в определянето на цените на стоките и услугите.

Винаги когато държавата изкуствено е занижавала цените под естествените пазарни нива, това е водело до масови дефицити на стоки и услуги от най-различен тип. И населението съответно обеднява, защото не може да си набави стоките, които желае. Подобен ефект можем да очакваме и от предложението да се контролира цената на хляба чрез ограничаване на „надценката“ на търговците на дребно. И така, парадоксално, мярка, която цели да направи дадена стока по-достъпна за населението, всъщност я прави по-оскъдна.

2. Ограничаването на печалбата ще навреди най-много на дребните търговци

Представете си огромен хипермаркет на някоя от най-големите търговски вериги в страната. Сега си представете малко квартално магазинче, собственици и работници в което са някое местно семейство. Каква е разликата между тях? Мащабът е разликата. Във всяко отношение. Големите магазини имат много повече и различни стоки, отколкото малките, които, бидейки значително по-ограничени в своите финансови възможности, се фокусират върху по-малък набор от стоки.

Хлябът е една от най-важните стоки за всеки малък квартален магазин. Защото това е една от хранителните стоки с най-постоянно и нееластично търсене (в сравнение с други видове стоки). Почти всички купуват хляб. Затова за малък и начинаещ бизнес на дребно хлябът е логична основна стока, която той предлага. И продажбите на хляб в дребни магазини формират много значителна част от всичките им продажби. Вероятно по-значителна, отколкото при големите търговски вериги.

Това означава, че ограничаването на надценката (т.е. брутната печалба) на единица хляб би ощетила приходите на малките търговци сравнително повече, отколкото приходите на големите вериги. И всъщност може би именно поради тази причина първоначално някои от големите вериги (уж) са се съгласили да ограничат своите надценки, поне по думите на министъра на земеделието и храните Румен Порожанов. Защото те са в детайли запознати с подобни специфики на своя сектор и може би смятат, че техните по-дребни конкуренти биха загубили много повече от подобно ограничаване на надценката на хляба при продажбите на дребно. Докато те самите, бидейки много по-големи вериги, които разполагат с много повече налични ресурси, с които да компенсират загубите, а и с много повече възможности за допълнително финансиране, по всяка вероятност ще оцелеят при подобна регулация. Техните малки конкуренти обаче? Едва ли.

3. Печалбата всъщност не е толкова голяма, колкото изглежда

Много е важно да се прави разлика между надценката, изразена в номинална парична стойност на бройка продукт (примерно 5 стотинки надценка на 1 хляб) и маржа на печалба, който се изразява в процент от цялостната продажна цена на продукта. Например, представете си, че производителят на хляб продава на дистрибутор всяка единица хляб за 20 стотинки, 5 от които са надценка за брутна печалба над себестойността на стоката. Това означава, че на единица хляб маржа на печалба за този производител е 25% (защото 5 е точно 25%, или 1/4 от 20).

След като бива предаден на дистрибура, хлябът пропътува сред няколко междинни етапа по линията на предлагането и стига до крайния търговец на дребно. Представете си, че този търговец на дребно продава тази единица хляб за 80 ст., 20 от които са надценка. Това е 4 пъти по-висока парична надценка от тази на производителя. Изглежда като много, нали? Да, но какъв е маржът на печалба на този търговец? Нека пресметнем. Колко са 20 стотинки от 80 в проценти? Точно толкова, колкото са и 5 от 20 – 25%. Тоест въпреки че паричната брутна надценка е 4 пъти по-висока, самият марж е идентичен между производител и търговец на дребно.

Това, разбира се, е хипотетичен пример. Това не са реалните надценки и маржове на хлебопроизводителите в България и търговците на дребно. Но тази илюстрация демонстрира защо е грешно да се обръща толкова внимание само на паричната надценка. Това, че тя е по-висока при търговците в сравнение с производителите, не означава задължително, че самият марж на печалба също е по-висок.

А проблемът е, че председателят на ВМРО Красимир Каракачанов в своето предложение за въвеждане на лимит на надценката говори само и единствено за това – паричната надценка. Без дори да се замисли или поинтересува от самия брутен марж на печалба. Това е груба грешка, която издава стряскащо финансово невежество. Каракачанов, разбира се, не е финансист и не можем да очакваме от него да е наясно с всичко това, но се предполага, че в неговата партия има финансови и икономически експерти. В противен случай е силно препоръчително да се въздържат от предложения за реформи в икономическата политика и регулаторна рамка, налагани от държавата.

4. Брутната печалба не е чиста печалба

Има огромна разлика между брутната печалба на един бизнес (която се изразява в т.нар. „надценка“) и нетната, тоест чистата печалба – тази след всички разходи. „Надценката“ е единствено разликата между т.нар. себестойност на стоката и цената, на която тя бива продадена. Тази „себейстойност“ представлява директните разходи, които са необходими за производството на въпросната стока. Разходи за материалите и труда, които директно се влагат в нейното производство. Това обаче далеч не са всички разходи на един бизнес.

Освен това има и административни разходи (за дейности като счетоводството и управлението на бизнеса), финансови разходи (за например плащане на лихви по заеми), всякакви разходи, свързани с продажбата на стоката (като например за реклама или дори за плащане на най-различни битови разходи като наем, сметки за ток, вода и други). Осчетоводяват се и разходи за амортизация на физическия капитал на бизнеса (машини и подобни) и разбира се, има и разходи за данъци.

Чак след всички тези други разходи стигаме до нетната (чиста) печалба. Не преди тях. Дори даден бизнес да има по-висок марж на брутна печалба, това не означава задължително, че има и по-висок марж на нетна печалба. Много често се случва точно обратното – съществуват много такива примери. Всъщност, бизнесите на дребно в България са точно такъв пример. Докато обществеността се фиксира върху техните на пръв поглед „огромни“ надценки, техният марж на нетна печалба всъщност е много тънък. Според данни на „Капитал“, през 2017 г. маржът на нетна печалба на повечето от 30-те най-големи вериги търговци на дребно не надвишава дори 5%.

Въпреки че, както видяхме, предложението за налагане на ценови контрол върху хляба е икономическо безумие (породено, надяваме се, от невежество), не трябва да се подценява неговата популярност. Още по-малко пък трябва да се подценява готовността на политици сериозно да предлагат и прилагат подобни мерки, ако смятат, че ще им спечелят някакви евтини дивиденти пред електората в краткосрочен план. Нека не забравяме, че догодина има не само европейски, но и местни избори. А с оглед на хроничната нестабилност на правителството парламентарни също са възможни.

Последното тримесечие на годината пък е бюджетен сезон. Затова именно сега трябва да сме особено внимателни с новите икономически политики, които политиците предлагат, и да не допускаме комбинацията от тяхното икономическо невежество и жажда за власт да доведе до осакатяването на икономиката на България.