Йордан Велчев е писател, поет и журналист. Във Филибето го знаят като Данте. Автор е на тритомника "Балканският човек", монографията "Градът или Между Изтока и Запада ХIV-ХVII век", а последната му стихосбирка е наречена "Събиране на значенията".
- Г-н Велчев, кое е разпятието на съвременния балкански човек?
- И на Балканите, както навсякъде другаде, е все същото: каквито народите, случили се или не съвсем – такива и разпятията им, реални или въобразени, доброволни или натрапени. Истината обаче е, че както вярата е според вечерята, така и всяко разпятие е според човека и въпрос на собствения му избор – да живееш чрез лична жертва в отвоювана свобода или живуркайки в робство, да си доволен от къшея хляб, който ти се подхвърля. Удобно забравил, че без разпятие няма възкресение. Тоест по-точно е да се каже: каквито човеците – такива и разпятията им. Виждаш хора, разпънати на петолъчки, да пеят с вдъхновени лица “Осанна” на този, който ги е разпънал. Мнозинства, които сами да си носят гвоздеите за кръста. Трети, които не само възторжено да ръкопляскат на разбойника Варава, но и сами да си го избират и преизбират за водител, не виждайки, че в действителност за една паница леща е готов да продаде и неродените им внуци. Ежедневна картина. А погледнато и глобално, ако си послужим с диагнозата на един отдавна мъртъв поет, още по-лошото е, че с всяка отишла си минута все по-болезнено става усещането, че не само балканецът, но и въобще човекът само на пръв поглед изглежда все още да е прикрепен на кръста, но всъщност кръстът, където е той, вече не се крепи на нищо.
- А неговата благословия?
- Ако говорим за благословия в онзи смисъл – при определени народи на Балканите, в това число и при българите, както дори и децата добре знаят от бащите си, тя е твърде цветиста. Нещо повече: по тези земи между благословията и клетвата понякога почти не съществува разлика. И така е отколе, особено валидно при народи, които като българите още от време оно до ден днешен, по израза на един от малцината истински български историци, големия Петър Мутафчиев, си остават християнизирани само външно. Достатъчно е да разгърнем на която и да е страница “Речника” на Найден Геров, за да се убедим в това. Или страниците на сборниците с народни умотворения. В прекрасната си студия за българската народна песен Пенчо Славейков например разказва показателната история за един природен българин, който веднъж по невнимание бутнал с темето си небето. И не щеш ли, главата му се промъкнала горе. И видял същия този невнимателен българин там малките божета, тоест ангелите, да ручат от една голяма паница попара. Същите божета, допълва Пенчо Славейков, които една добра българка в жалостта си за своето починало дете, напълно убедена, че причина за това бил именно Господ, го проклела по следния многозначителен начин: “Боже, да ти умрат божетата”. Та такива едни работи с тукашните благословии. Макар много да ми се иска и аз да бих могъл да напиша над входа на общия ни храм следното: това, което е, което стои тук, аз не го познавам, но сърцето ми е изпълнено с признателност и очите ми са пълни със сълзи.
- Къде са Балканите, във или покрай Европа? Могат ли да бъдат някаква окрайнина на Европа, но пък силно културно натоварена, което сякаш компенсира политическите неразбории и икономическата изостаналост?
- Съществува една гравюра от 1588 г. от “Космографията” на Томас Мюнстер, която, както е известно, изобразява Европа като кралица с корона на главата. На мантията й ясно са изписани и наименованието “Гърция”, и наименованието “България”, много десетилетия след като тогава те вече не са съществували като държави. Изображението, разбира се, не съдържа и намек за наименованията на каквито и да било по-късно създадени православни азиатски деспотии. Така че къде са Балканите, векове определяни просто като Югоизточна Европа и едва през 1808 г. наречени с това наименование от един германски географ, не би могло да има и няма спор. От друга страна, ако самата Европа някога е била окрайнина, превърнала се постепенно в център на световните посоки, днес всички ние отдавна живеем в епохата на крайния свят. И в този краен свят, опознат още от времената на т.нар. Велики географски открития, окрайнини не съществуват. Тоест окрайнината вече съвсем не е свързана с географско местоположение. А е въпрос на осъщественост или не на отделните общества. Разбира се, това важи и за различните по ниво на обществена завършеност държави на Балканите, където сме и ние с нашето униние и с нашата методично унищожавана от мафията държава. И е много жалко, вместо да се погледнеш в огледалото и да градиш бъдеще за себе си и за децата си сега и тук, да търсиш илюзорни компенсации за икономическата си изостаналост и политическата си нищета в каквото и да е, макар и пребогатото с културна натовареност минало. Ами че това пребогато с културна натовареност минало е сътворено от други. И изобщо не е твоя заслуга. Много по-важното е сега сам ти кой си и какъв си, аланкоолу. И какви люде, изпращели или не съвсем изпращели, самият ти си избираш да те водят. И за къде – за някъде или за никъде.
- Има ли здравословен национализъм – къде свършва кресливият национализъм и почва градивното родолюбие?
- Няма нищо по-отвратително от национализма и от неговите малки и грозни глинени божества. В злобата си национализмът е страхлив. С прашки под потурите е. Понеже извисеността му се издига само до нивото на стомаха, национализмът разполага с дарбата гордо да вее пред очите на простосмъртните съвсем не знаме, а единствено омазнената покривка от собствената си кухня. Обетована земя е на простака. Съществуващ винаги в група, той винаги е готов да предаде когото и да било, сменяйки господарите си, стига да има кой да му подхвърли по някой залък повече. Ето защо не толкова на кутиите с цигари, но на обратната страна на герба на всяка една нормална държава непременно трябва да бъде написано предупредително с големи черни букви: “Национализмът е опасен за Вашето здраве”. Защото национализмът, в това число и в жалкия му български вариант, е способен само едно – да мрази. Дори когато човекът отсреща е собствената му майка. И наистина, именно патриотизмът е този, който обича. И точно от него следва да се започне, ако ще се опитваме изново да изградим държава. Стига да ни е останала поне капка самоуважение.
- Кое е по-силно днес – родовата памет или “Гугъл”?
- Между едното и другото изобщо няма противоречие. И все пак. Преди време, докато пишех трите тома на “Балканският човек”, прелиствайки стотици и стотици страници с документи и прочее, внезапно попаднах на дневниците на Маргьорит Юрсенар, в които тя разказва за една своя далечна леля, живяла през ХV век. Бях поразен от прочетения факт, съвсем непознат за тукашните земи. Какво знаем ние за собствените си родословия? Нима българинът, запитах се, през вековете не е записвал на хартия поне имената на предците си, щом няма нито един предаван през вековете семеен документ за родословие, запазен поне в една оцеляла до днес църковна книга? Или българинът въобще не е изпитвал потребност да записва друго освен запазени в някое старо евангелие приписки от рода на “да се знае кога валя дъжд” и тук-там “да се помни кога мина по тия земи” този или онзи? Колцина са сънародниците ни, които все пак знаят нещо за живота на някои от своите собствени прадеди примерно от времената преди раждането на националните държави в ХІХ век? Така или иначе подобни въпроси, на които няма отговор, са задължителни. За да не се вземаме твърде вездесъщо, а да се научим, както подобава, да живеем в благодарност единствения свой живот като брънка от една анонимна верига предци, на които – макар и да не знаем за тях нищичко – дължим всичко. И точно затова, както пише на едно място и балканецът Елитис, ние, обречени също на едно и също изчезване от лицето на земята, би трябвало да изпитваме най-голяма нежност един към друг, чувство на умиляваща до сълзи близост и чисто и просто би трябвало да викаме от страх и болка, когато съдбата ни раздели, имайки всеки път пълната възможност да превърне във вечна всяка наша раздяла, дори когато тя е за десет минути. Защото и за нас, които само след две-три поколения поредно ще изчезнем от лицето на земята с имената и делата си, вече също няма да има кой да си спомня каквото и да е. Камо ли “Гугъл”.
- Защо общата история между балканските народи е като локум – всеки тегли към себе си?
- Ако изключим, че думата “локум” е от арабско-турски произход, сравнението на общата балканска история, да бъдем коректни спрямо щенията на родните ни пишман националисти, с “онова, което се разтяга”, е точно. Това обаче започва да се случва едва с появата на националните държави през ХІХ в. Преди това в продължение на дълги столетия тази обща история на балканските народи в духовно отношение на практика е трудно разчленима. Защото в края на краищата в нея става дума по-скоро за един общ в ежедневието си свят, основан не толкова на държави, колкото на единна религия, средновековен свят, в който търпимостта спрямо съседа е на много по-високо ниво от прогонването й в по-късите времена. С тях последните именно започват преиначаването и разделението. И фалшификациите, довели дотам, че в не един от разделите си общата история на Балканите днес би следвало да се напише отново.
- Смятате ли, че литературата днес в България оцелява – или, напротив, развива се, минава през нормални етапи, нови поколения и модели?
- С литературата, както е било, така и ще бъде, слава богу, всичко си е наред. Въпреки държавата. Или по-скоро имитацията на държава, в която оцеляването как да е отколе е едничък смисъл.
