"Остава" е една от първите български групи, повлияни от британския индирок, които проправят не пъртина, а цяла магистрала за музикантите след тях. Започнали като плод на студентско приятелство в Габрово между Георги Георгиев и Боян Петков, групата набира бързо популярност и си създава хиляди фенове с хитове като "Шоколад", "Празен кадър", "Ние сме волни", "Ще дойдеш ли с мен?", "Лондон, Париж, Берлин", "Мини тяло", "Поля от слънчогледи", "Бесен", "Внимание" и др.
Единствената група от това поколение, която в нито един момент не си дава почивка и не прекъсва дейност. На 7 октомври "Остава" направи най-големия си концерт до момента - в зала 1 на НДК, по случай своята 30-годишнина на сцена. Преди него музикантите от групата споделиха за "Сега" свои спомени, свързани с "Остава".
Георги Георгиев (китарист)
Някъде в средата на 90-те репетирахме в Казанлък, в Младежкия дом. Бях завършил вече МЕИ, а Боян бе изкарал казарма. Тогава подготвяхме песните за първия ни албум. Свилен пътуваше всяка седмица, както и старият ни барабанист - Драго.
В свободното време се събирахме на едно култово място - "Яхната", където идваха повечето от арт хората в града. Тогава срещнахме един приятел, който живееше през повечето време в Истанбул, но през лятото идваше при баба си и дядо си в Казанлък. Каза ни: "Пичове, защо не дойдете да свирите в Истанбул? Има един много як клуб - "Рокси".
Ние му отвърнахме, че все още сме световно неизвестни и няма нищо особено какво да покажем. Тогава той ни накара да му направим демозаписи на касета и му записахме такава. След два месеца ни се обади и ни каза: "От "Рокси" много ви харесаха. Сега ще правят един голям фестивал и искат вие да откриете единия ден."
Така за пръв път попаднахме в космополитен град, какъвто е Истанбул, с голяма музикална култура, в огромен клуб, на който свирихме пред много хора, доста от тях чужденци. И това бе една от повратните точки да вземем окончателно решение, че можем да се занимаваме с това нещо и че биха могли да се случат по някакъв начин нещата. Едно от събитията, които ни дадоха начален шут, мотивира ни да направим голямата крачка, да се преместим в София, да преживеем некомфортни моменти, за да достигнем до първия си албум.
Свилен Ноев (вокалист)
Тази история е от времето, когато пуснахме "Шоколад". Песента стана много популярна и хората много я искаха на концерти. Аз се правех на много важна рок звезда и разпявах публиката на песента. Една вечер свирихме в клуб в София, беше пълно и на "Шоколад" аз излязох най-отпред и започнах да подавам микрофона на публиката. В този момент една група момичета, които явно се бяха наговорили, се приближиха точно около мен. Едните ми събуха панталона, а другите ми съблякоха ризата. Това стана за около 10 секунди и аз, супер "отворкото", останах по боксерки пред цялата публика. Тази случка доста често ми напомня да не се правя на много важен.
Боян Петков (басист)
На един от легендарните наши концерти в "Маймунарника" при мен дойде един човек и ми каза: "Ей, здрасти! Ти помниш ли как веднъж ме качи на стоп? Не ми каза кой си, но аз после разбрах!". Взел съм го, примерно, от Бургас и съм отивал на концерт. Явно в колата съм слушал наш албум и сме си говорили за "Остава", но не съм се похвалил кой съм. И съм му подарил един бял диск от промоцията на "Шоколад". След години дойде да ми сподели, много се развълнувах и се смяхме заедно.
----
Никога не съм смятал, че човек трябва много да обяснява какъв е - ако той носи нещо, си го носи и който трябва, ще го открие. Всъщност аз работех в "Данон", когато "Шоколад" стана суперхит. Хората в корпорациите общо взето се познават помежду си, а "Нестле" ни подпомогнаха като група в издаването на албума и за промоцията, имаше спонсорство. Тогава имаше колеги от "Данон", които бяха дошли на промоцията, а тя се получи страхотно - в театрална зала, всички бяхме облечени в бяло и с червени сърца. Тогава HR-ите отвън ме питаха: "Ти какво правиш тук? Откъде познаваш хората от "Нестле"?". Отговорих: "Правихме един проект..." И така разбраха, че съм басистът на "Остава".
Даниел Петров (барабанист)
Назад във времето, а и до днес е пълно с истории. Някои са абсурдни и глупави, дори странни. Смешни ситуации изобилстват и до днес. Моята малка случка е почти в началото на силния интерес към бандата вероятно 2000-2001 г.
За мен спомените от несъществуващия вече столичен клуб "О’Шипка" и моментът, в който разбрахме в най-директен и чист вид, че се случва нещо много бързо и добро в онова време, бяха хората - очи в очи. Беше си доста вълнуващо, като говорим за ера без социални мрежи и светкавичен нет в телефона.
Когато си на 22-23, реално не ти дреме чак толкова, просто си ти и си правиш, каквото правиш, но емоциите си се помнят и остават някак си… ние сме фини животни.
"О’Шипка" се намираше под едноименната пицария и често имаше опашки от чакащи отпред, които ни бяха вече явни фенове и понякога ни заговаряха и закачаха с разни луди на моменти въпроси, та си беше чисто предизвикателство да стигнеш най-напред до бара. А оттам насетне имаш и още едно "пътуване" с много "Извинете, само да мина" - преминаване до сцената през чакащите да започне концертът. Нямаше дистанция никаква - дивотия, зверско настроение, младежка енергия! Абсолютен рокендрол, крещящи хора и пушек от цигари плюс килим от строшени чаши.
След концертите ни там хонорарите бяха забавно "големи", дотам че почти половината ги оставяхме в пицарията и често с висене до сутринта, като неголяма част от публиката оставаше също край нас, някои от тези хора са ни приятели и до днес, за което съм истински благодарен!
Веднъж, вероятно далеч след полунощ, едно момиче ми се представи като рожденичка и ме увери, че е дошла специално да празнува деня си с нашия концерт. Поздравих и тя разказа накратко, че е сладкарка и ме почерпи с малки (около 1 см) на вид шоколадови топчета.
Със сигурност вече бях изпил две водки с портокал и буквално няколко минути по-късно разбрах, че особеният вкус на топчетата с нещо си и е комбинирало хубаво нещата с водката, чувствайки се особено "олекнал". Реших незабавно да си тръгна, спомените ми са мъгляви, но как сам вкъщи седя в несвяст и гледам VH1 много силно. Мислех си, че всички, които виждам, са ни взели идеите и няма вече какво да се прави - т.е. край, изчерпани сме, а аз съм направил подредбата на видеата, за да си го докажа... Това вече беше тревожно… Пих много вода онази сутрин с надеждата това нещо да поспре или да се размие някак… Наивизмът в наши дни може и да е плюс, но тогава бях се поядосал малко и се чудех дали ще позная момичето, което ми направи малката ми параноична "разходка", не я помня… Вероятно и по-добре!
Александер Марбург (китарист)
Един от най-силните ми спомени е моментът, в който стигнах локацията на първия ни летен концерт в Борисовата градина в София (б.ред. - в клуб "Маймунарника" през 2008 г.). Беше час преди началото на концерта и на входа се беше образувала 150-метрова опашка с по трима-четирима човека един до друг - страшно много народ! Малко се бяхме шашнали в бекстейджа, но после излязохме и забихме един от най-силните си концерти! Оттогава летните ни изяви на това място в Борисовата градина са станали нещо като обичай за изпращане на лятото и тази година е първата, в която преместихме този концерт да е в Зала 1 на НДК.
