Около Георги Гълов винаги е интересно. Писател с тънко чувство за хумор, той никога не оставя събеседниците си да скучаят с богатия си арсенал от истории и вицове. Роден през 1958 г. в Костинброд, той е бил редактор на вестниците "Стършел" и "Нов Българан", водил е рубрика в радио "Експрес". Написал е редица книги, сред които "Жълтата подводница", "Свободен полет", "Само за идиоти", биографиите на Емил Димитров, Петър Дънов, Иван Славков. Автор е също на книгата "100% Бира", както и на едноименната пиеса. Стоп! Бира ли споменахме?! Георги Гълов е и председател на Бирената партия в България.
1. Театър на улицата
Навремето бяхме една възторжена група от 6-има души, които се познавахме от деца. Все отбор "юнаци". Мога да спомена режисьора Николай Йотов сред тях. Вече поотраснали, решихме да изнасяме театрални представления на улицата. Бяхме се вдъхновили от филма "ХХ век" на Бернардо Бертолучи. Постановката траеше около 15-ина минути, включваше биене на тъпан, накрая развявахме огромно знаме, точно като на филма, и с него влизахме напред в публиката. Но в онези години винаги имахме проблеми с милицията. За щастие, имахме издадено разрешение, подписано лично от тогавашния министър на културата Людмила Живкова. Веднъж обаче стигнахме дотам да си изнасяме представлението на стълбите пред Народния театър. Ударихме тъпана, събраха се хора от градинката, близо 500 души. Всичко премина както трябва, но накрая към нас се приближи един цивилен и попита: "Какъв е поводът за това нещо?" Невинно запитахме: "Трябва ли да има повод?", на което ни бе отвърнато: "Дори за смъртта трябва да има повод". Тогава усетихме, че сме загазили. Оказа се, че по същото време е имало заседание на Народното събрание и Тодор Живков е държал реч. А на хората в градинката им било казано да слушат, но ние сме им отвлекли вниманието. Тръгнахме, уж непукистки, но на две пресечки, на площад "Славейков", ни спряха и качиха в две патрулки. Последва цяла нощ в районното. Спасението дойде в лицето на един от нас - Михаил Шиндеров. Той беше без личен документ, но със студентска книжка. Разпитващият, един младши лейтенант, я разглежда и изведнъж установява: "Но вие учите естетика при Исак Паси!!!", а Мишо потвърждава. При което милиционерът, оказал се учещ задочно и посещавал лекции на Паси, възкликва: "Дали подозира професорът, че негови студенти са задържани за такава глупост. Вън оттук!" И ни освободиха. По-късно пък на столичната Централна гара щяха да ни бият заради представлението, защото събрахме клиентите на околните заведения, като повечето от тях не си платили сметките.
2. Ходатайстване за Бирената партия
Спомням си в началото на съществуването на Бирената партия, през 1991-ва, посетихме банкет по случай разтурянето на ДСО "Българско пиво-Мадара" в Шумен. Бяхме заедно с Румен Белчев и бяхме решили да приемаме членове. Имаше доста кандидати, но няма да забравя един от тях. Дори ми се е запечатало името му - Руси Русев, едър човек, около 160 кг. Приближава се към нас и пита дали има някакви облаги от членството в партията. Ние охотно отговаряме: "Ама, разбира се!", без да влизаме в подробности. Тогава той ни заявява, че иска да му ходатайстваме да постъпи на лечение в Наречен, за да отслабне до 148 кг, за да получава някакви социални помощи. Ние се слисахме и му отвърнахме, че чак такива облаги не осигуряваме. "В такъв случай - майната ви!", отсече господинът и възмутен си тръгна.
3. Ключът за Мавзолея и среща с Георги Димитров
Решихме да посрещнем новата 1998 г. на открито, в центъра на София, на площада пред мавзолея на Георги Димитров. Получихме позволение, дори и ключ от мавзолея. Заедно с общинска полиция отиваме да отворим вратата. Не щеш ли вътре се оказва, че има човек! Полицаите веднага го питат: "Кой си ти?" Онзи отговаря невъзмутимо: "Георги Димитров". Всички мислим, че е някаква шега, но човечецът вади изискания му паспорт и се оказва, че се именува Георги Василев Димитров. Разказа как от две години живее в десния кулоар, като получил позволение за това от секретар в общината, негов далечен роднина. "Ама да знаете - вътре е голям бахър", каза ни той. Но спести това, че се е отоплявал с два калорифера. Платихме му сметката, както и на националната опера за летните представления на площада. И организирахме посрещането на Новата година, събраха се над 5000 души, дойдоха президент, вицепремиери, кметът. Никой обаче не го отрази нито с ред, нито с кадър. А когато после другите се тупат в гърдите, че са наложили нова европейска традиция за новогодишните празненства на площада, ние си поръчваме по една халба и се смеем от сърце.
Когато вече взривиха мавзолея - тогава беше на власт правителството на Иван Костов и вицепремиер беше Евгений Бакърджиев, който именно беше инициатор на събарянето. Виждаме се в парламента и му викам: "Как можа да взривиш мавзолея? Защо?" При което той започна гневна тирада срещу комунизма. А аз му отвръщам: "Не, не ме разбра правилно. Аз имам ключ от мавзолея (при което вадя и му го показвам). И всеки ден между 14 и 16 ч. следобед отивах да си почивам там, защото беше единственото прохладно място в центъра на София..."
4. Капандурата на властта
Покрай Бакърджиев имам един друг случай. Бирената партия имаше клуб - "Стъргалото", на ул. "Раковски" ¹116, бившия хотел "Севастопол". Сключихме договор с общината, която ни даде право да влезем там. Решихме да огледаме целия обект. Обиколихме целия хотел, който беше изтърбушен, и се качихме на покрива. Разгледахме София от високо и стигнахме до този пасаж, който гледа към площад "Славейков". И видяхме, че там има капандури, които светят. Погледнахме надолу и видяхме през една от тях, че долу има някакви хора, които играеха карти и пиеха. Като ни видяха, нададоха вой и казаха да се махаме. Върнахме се обратно в "Стъргалото", но след около половин час дойдоха двама души и запитаха: "Кой беше на покрива?" Отвръщам: "Ние бяхме". Запитаха ни какво правим там, на което им обясних, че си оглеждаме имота, и показах договора. Тогава се разбра, че тази мансарда била предишният работен кабинет на Евгений Бакърджиев. Макар вече да не го използвал, той все така бил охраняван. После, когато се запознах с Бакърджиев и му разказах тази история, много се смяхме. И тогава така си я кръстих - "Капандурата на властта".
5. Седмичните сбирки на Иван Славков
Невероятен човек. Всяка среща с него действаше като инжекция с адреналин. Човек, постоянно търсен, телефонът в дома му непрекъснато звънеше, търсеха го за помощ. Неговото мото бе: "Ако можеш да помогнеш - помогни, ако не - продължавай напред." Мнозина ме питаха как успях точно аз да спечеля доверието му да напиша неговата автобиография. Самият Славков обясняваше, че съм го спечелил с упоритостта си. В продължение на 3 години го търсех за тази книга. Той отлагаше - или бе зает, или в чужбина, но никога не ми отказа. А и аз никога не спрях да му се обаждам. Докато един ден не ми се обади с въпроса: "Какво ще правиш утре? Искаш ли да пием кафе сутринта?" И започнаха записите за книгата.
Докато работихме по нея, разбрах за ежеседмичните му срещи с негови отколешни приятели. Това бяха едни "старци-разбойници", интересна компания. Сред тях Христо Цачев и Александър Бешков... Всеки би си помислил, че са падали страшни разпивки, но всъщност не бе така. Изненадата ми бе огромна, когато се оказа, че те всъщност си говорят за литература - кой кои книги е прочел, обсъждаха се заглавия, автори, препоръчваха си един на друг различни томове. Направо бе слисващо!
6. Перипетии в Бахрейн
Никога няма да я забравя тази почивка. Бахрейн ни бе препоръчан от един приятел, който имаше позната там, представител на БГА "Балкан". Обясниха ни, че няма проблем с визите, те се получавали на място. Пътуването бе с един "дълъг полет", който вече не съществува - самолетът тръгва от Лондон и минава през София, Атина, Бахрейн, чак до Калкута. В самолета бе пълно с индийци, които изнервяха екипажа с претенциите си, само ние с жена ми едни такива скромни и невзискателни, стюардесите се влюбиха в нас. На летището в Манама ни посреща познатата на нашия приятел, но се оказа, че има проблем с багажите - един е в повече. И трябва всички куфари да се свалят и да се проверят. Тя се зае с това и ние трябваше да я чакаме в 1 часа през нощта. Започнахме да се разхождаме по огромното и лъскаво летище и да разглеждаме. После седнахме, но понеже нямаше друг наоколо, в нас започна да се взира митнически служител, след което ни привика и ни попита какви сме. Обяснихме и той ни връчи декларации за попълване. Пишем си ние, а в графите какво работим вписваме съответно - аз (журналист), жена ми (музикант). Тя първа си подаде декларацията. Понечвам да сторя това и аз, при което идва нашата българска позната. Набързо разбира каква е ситуацията и се ужасява. Оказва се, че представители на точно тези две професии нямат право да влизат в Бахрейн, защото можело да развратят населението. А тя била казала на властите, че сме служители на "Балкан". Рискът е голям, защото не те връщат обратно, а те качват на първия възможен самолет - в случая той беше за Австралия. Бързо дръпвам декларацията си, късам я и пиша нова, в която описвам, че съм такъв служител. Жена ми обаче не успява. Започват да се събират още митничари, идва и голям полицейски шеф. Питат ме за документите ми от "Балкан" - обяснявам, че ни ги взимат, когато сме в отпуска. А жена ми не идва като музикант, а като моя съпруга. Следва дълго мислене и шефът я накара да скъса декларацията и да напише, че е домакиня. Най-сетне ни пуснаха, след което нито за миг не съжалих за тези перипетии - в Бахрейн бе рай. А всеки петък тогавашният емир даваше прием в двореца си само за белите чужденци. За всички имаше безплатно безалкохолно, но при условие че... сам отидеш и си го вземеш от бара. Дори се изкъпахме от неговия плаж в Индийския океан и излязохме бели от солта.
