Медия без
политическа реклама

Божествената Анете Биерфелд отново отвява читателя

"Важното е да изкопчиш нещо от деня. Трябва да ухажваш случайността. Иначе животът просто те подминава."

29 Септ. 2024

"Пътуващото кино на мистър Сайто", Анете Биерфелт

превод Росица Цветанова, издателство "Колибри"

Неподражаем стил, герои, в които да се влюбиш, страсти като океан, рибарски кораби, танго и кино. Новият роман на Анете Биерфелд не прилича на нищо друго, което сме чели. Дори "Когато животът ти изпрати хипопотам" се покланя на манежа и започва да събира цирка, за да направи място на новата неподражаема трупа, която пристига с потропване, приплъзване и прегръдки под звуците на Гардел. "Останах като гръмната. Нима беше възможно? Вътрешното ми снежно кълбо се пропука. Колко бе удивителен светът! Представи си само – да задържиш пет опасни предмета във въздуха едновременно: пърдящи портиерки, изплъзващо се бебе Ийсус, въображаеми яйчени приятели, лебедови криле и зачезнали майки танцьорки на танго. Аеродинамичен подвиг с грандиозен финал, в който ги хващах всичките."

Фабиола е дете, подхвърлено в кутия за обувки пред прага на католически манастир. Дева Мария дава знак на монахините и те я отглеждат, макар да негодуват при вида на момиченцето, което израства все по-непокорно и все по-дългокрако, а страстта ѝ по обувките я подтиква да скита по улиците след всеки интересен чифт и така я отвежда до салоните за танци. Тангото е в кръвта на Фабиола и дори дъщеря ѝ е зачената по време на танц при едно от редовните спирания на тока. Велико търпение и подвиг се иска от горките монахини, които приемат и момиченцето на самотната майка Фабиола. Историята е разказана от името на дъщерята, Лита.

Съдбата запраща Фабиола и Лита от горещата и страстна Аржентина чак на един от най-северните канадски острови, Горна кайра, и романът представлява невероятно пъстра, почти сюрреалистична поредица от събития, случили се през следващите над 20 години. Паноптикум от образи на мореплаватели и рибарски жени, сини омари и тъпоклюни кайри, проповедник с пристрастие към Апокалипсиса и ветеринар, който слуша записи на сърца на грамофона си, църквата е татуирана с чудовища и дяволи, правят се експедиции, операции и се танцува до припадък, призраци и птици плющят с крила и дрънкат с вериги. Ходът на времето се измерва с напредъка на киното – от нямо чернобяло до цветно и със звук; с протритите подметки на обувките за танци, с натрупването на образи и звуци в библиотеката на Лита и приятелката ѝ Уна, с войната, която започва и свършва със сълзи и кръв, с любовта, която приижда и се отдръпва с мащабите на океански прилив.

Анете Биерфелд разказва с неотразима комбинация от страст и смях. Битовото и трансцеденталното при нея са на "едно чайково ако" разстояние. "В ъгъла на кабинета имаше истински човешки скелет. Мина ми през ума, че сигурно е предишният лекар, оставил след себе си толкова много съдове за миене, че сега беше изтипосан там за ужас и назидание."

"Пип не се смятала за особено драматична. Тя произхождала от горд род на шкипери и не била свикнала да я тикат към кухненското стълбище на сърцето."

Фабиола никога не се разделя с любимата си порцеланова статуетка на Мадоната с младенеца, но нейната Мадона постоянно губи главата си и се налага да я лепят, а след всеки ремонт позата ѝ е различна, ту смирено клюмнала, то вироглаво вирнала нос. Изобщо, "Дългокраката майка оставя след себе си хаос. Разни неща отиват по дяволите – сред тях и една дъщеря."

Романът на Анете Биерфелд буди копнежи, въздига сърцето и възпалява въображението. Създава желание човек да открие общото сечение и да сподели живота си с хора, прекрасни като богове. Вперва погледа в кошмара на разделите и жестокостта на злото, а после се разхилва най-невъзпитано и изблъсква всички мебели от всички стаи, за да отвори място за най-голямата волиера с най-широко отворените врати, където сърцето да лети свободно и да пее. В моряшкия дом "Витлеем", този Ноев ковчег за простреляни създания от всички краища на света, има място за всеки. Има място и за нас.

Мъдростта е толкова остро изболедувана и изстрадана, че дори не звучи като мъдрост, а като миг отдих, колкото да си поемем дъх насред прибоя:

"– Тревата винаги е по-зелена там, където я поливат – казала Маги на първата им любовна среща. Това се превърнало в нишката, която щяла да преминава през целия им брак.
Животът е кратък.
Няма време за друго, освен любов."

Последвайте ни и в google news бутон