Първата постановка на проф. Иван Добчев на камерната сцена на театър „Възраждане“ от снощи е факт за публиката, втората премиера на спектакъла „Ентъртейнмънт“ по пиесата на нашумелия руски драматург с полски паспорт Иван Вирипаев предстои тази вечер.
От театъра определят спектакъла като „комедия за любов, в която всичко е възможно“. „В любовта всичко е възможно“, потвърждава и самият режисьор в анонса си за проекта. Тази азбучна истина обаче е само малка частица от истината за представлението. В изкуството на театъра, на сцената всичко е възможно, по-скоро ни казва то. „Ентъртейнмънт“ на Вирипаев е произведение от артист за артисти, за двойствената, шизофренна природа на актьора, който, докато играе, едновременно е и себе си, и героя, в когото се превъплъщава. В този дуализъм чувствата, демонстрирани на сцената, може да са и абсолютна фантазия, но понякога между живите партньори в измислената творба не е изключено да се роди и истинска любов, пренесла се от персонажите към техните изпълнители. Ето на какви мисли навежда „Ентъртейнмънт“…
В началото на спектакъла двама актьори (Христо Ботев и Костадинка Аратлъкоав), седнали на зрителски места и неразпознаваеми от мнозина, разсъждават за идентичността и разликата между артиста и неговия персонаж, коментирайки двойката на сцената – красива блондинка в малка черна рокля и полугол мъж зад (полу)прозрачната завеса към другото помещение. Правят го с многократно задавани почти еднакви въпроси, връщащи ги непрекъснато в изходната точка на разговора, което би трябвало да носи комедиен заряд: кого обича жената актриса, кого не обича актьорът мъж, може ли да обичаш онзи, когото го няма и всъщност не съществува, или започваш да обичаш по малко този, който ти е под ръка… И прочее дилеми от сферата на театралната и житейската условност… Защото все пак става дума за „ентъртейнмънт“ – забавление, развлечение, занимавка за скучаещи хора…
Актьорите, които играят актьори в случая – Маринела Ангелова и Ивайло Драгиев, в следващата част изземат инициативата и изплуват от състоянието си на „щрихираност“: момичето – Марго, се обяснява в любов на Стивън, а той гротескно се терзае, защото не може да приеме признанието й, бидейки обвързан с (отсъстващата) Ребека „докато смъртта ги раздели“, но и е изкушен от съблазънта. Марго подхвърля, че тази една-единствена нощ може да е най-щастлива в живота му и Стивън се поддава. Какво ще стане с неизменната Ребека, ще се върне ли той към нея непроменен, ще свърши ли някога онова друго, което вече е започнало?!... Не очаквайте от идеолога на „Сфумато“ проф. Иван Добчев, нито от чудака Вирипаев класически любовен триъгълник със „завръзка“ и „развръзка“ между страните. Оттук насетне започва една игра-неигра (не по-малко вярно би било „игра на игра“, както на моменти сякаш звучи репликата), фокусът се измества към двойката зрители (Ботев и Аратлъкова), които също се качват на сцената и се превъплъщават в персонажите от пиесата – такава, каквато навярно те биха я разтълкували или „пренаписали“. Фрагменти от двата вида живеене се преплитат, създавайки естетизиран хаос на сцената – зрелище, чиято безспорна театралност никой не би могъл да отрече.
„…Това е врата към емпатията – да започнеш като зрител да „влизаш“/емпатираш в мисленето, в процеса, който представят пред тебе актьорите. Параболата на замисъла е в пълното припознаване на зрителя в това, което се случва с героите/актьори на сцената“, обяснява режисьорът. Така е. Макар че невинаги зрителите виждат на сцената точно онова, което режисьорът е искал да им покаже, а нещо съвсем друго – различните интерпретации не само са допустими, но и похвални. Понякога обаче се случва те и да не открият нищо съществено, над което да се замислят. Кажи му „ентъртейнмънт“ и повече не го тълкувай…
Сценографията за спектакъла е на Иван Добчев и Елена Иванова, костюмите са на Сузи Радичкова. Следващите представления на „Ентъртейнмънт“ в театър „Възраждане“ са на 7, 19 и 28 май.
